Слънцето немилостиво прежуряше. Хората отчаяно бършеха потните си челата, но упорито вървяха забързани нанякъде. Работа, задължения, грижи….

Пешеходният мост над Марица не оставаше спокоен и в най-горещите часове на деня. Мъже, жени, деца и юноши се движеха като разбунен мравуняк в огнения пек. Някои търсеха закрила под  прохладните сенки на дърветата, морно свели корони в края на моста.

Тук често можеш да срещнеш една жена. Времето бе набраздило лицето ѝ, а слабата ѝ кокалеста ръка винаги държи празна пластмасова чаша за кафе, която протягаше към минаващите. С умоляващ поглед и почти неразбираеми думи, тя очакваше помощ. Черната рокля и наметнатия отгоре тъмен шал ѝ служеха като броня срещу равнодушието на хората. За нея нямаше жега и студ. Стоеше неотклонно на поста си, протегнала ръка с надежда.

Този ден тя не бе сама. Седнала под сянката трудно дъвчеше голям комат, който държеше с треперещата си ръка. От време на време отпиваше мляко от пластмасова кофичка. До нея бе приседнала женица със избеляла забрадка, овехтяла пола и синя блуза на квадрати. Тя говореше тихо, а възрастната жена от време на време кимаше с глава. Между двете жени цареше разбирателство и любов. Старицата жадувала толкова време за внимание и нежност, най-после бе получила своя дял.

Големият град сковава човека между бетони сгради. Отнема му всичко човешко и го превръща в звяр. Но не във всеки град е така.

Пловдив градът под тепетата, облян с зеленина и изпънен със загадъчност, покорява всеки свои посетител. Не само със Старият град, Античният театър, паметниците си, панаирът, тунелът, легендарните си зевзеци,…., а с нещо много по-въздействащо. Отзивчивото и благородно отношение на хората, пропито с много любов и доброта. Това не се описва с перо, нито може да се нарисува с четка. То се усеща само със сърцето.