Метафора за „обличането със сила”, показва, че учениците на Исус Христос преди деня на Петдесетница са все още са уязвими, немощни, както всички останали хора. А битката с врага на неверието и  благовестяването на Словото за възкръсналия Христос са доста сериозни дела.

„Сее се в немощ, възкръсва в сила”.

Това „обличане със сила” не става от човека, а „отгоре“, от Бога.

„Силата свише” не се изразява само в припомняне на библейските истории и в емоционални възгласи, а в реални постъпки, дръзновение и самопожертвувателност.

Това изпълване, премахва влиянието на греха. Силата на греха не се побеждава със спазване на правила и норми на поведение, няма значение колко са религиозни или църковни.

Човек съгрешава, когато върши неугодни дела на Бога. Победата над греха става чрез покаяние и израстване чрез Святия Дух.

За какво се дава тази „сила свише“? Заради едно единствено нещо. Да бъдем свидетели за Бога в семейството си, на работното място, в етноса си и „до края на земята”.

Пътят към едно ново начало започва с чиста съвест и покаяние. Първо прегледайте всяка област от живота си, а след това се покайте за всеки грях.

Какво означава това, да се покая? Това означава: Първо, да поеме отговорност за греха си. Второ, да се отвърне от него. И на трето място, да се  включите към Бога и Неговата благодат.

В Библията се казва: “  Нека издирим и изпитаме пътищата си, и нека се върнем при Господа. Нека издигнем сърцата си и ръцете си към Бога, Който е на небесата, и нека речем: Съгрешихме и отстъпихме“.

Покаянието не означава, рационализиране на греха си. Вие не казвате: „Това беше голяма работа.“ , „Това се случи толкова отдавна“, „Това беше просто един етап през, които минах“ или „Всеки го прави.“ Това не е от значение! Вие не може да се рационализира грях, да го сведете до минимум, да се извините или да обвините другите за него. Това не е истинско покаяние.

В Библията се казва: „Ако речем, че нямаме грях, лъжем себе си, и истината не е в нас“.

Бихте ли искали да се отърват от лошите си навици в живота? Ще победите, когато спрете да лъжете себе си. Всичко започва с честност и признава, че нещо не е наред, без значение колко искате да го рационализира и да го извините. Трябва да го признаете, да го изповядате и то ще напусне живота ви.

Какво да кажем за случилите се терористични актове на много места по земята? Можем само да плачем и да се молим.

Ние живеем в свят, където всяка наша дума и постъпка се отразява на всичко около нас.

Всяка война започва с „безобидните“ дрязгите в блока, където живеем, но на нас това не ни прави впечатление.

Ние също създаваме конфликти, макар и малки, микроскопични, но ужасни и жестоки. Това става, когато отмъщаваме един на друг, сеем омраза един спрямо друг, …..

Ние не забелязваме тези „терористични актове“, защото те имат много по-малки размери, но подобни създаваме почти всеки ден. Оскърбяваме, обиждаме, сипем проклятия и желаем нашия „враг“ да умре.

Но ние не обръщаме внимание на тези случай, докато те не достигнат до катастрофални размери.

За съжаление престъпленията и нещастията са станали нещо обикновено в ежедневието ни.

Бог обича всички хора. За това се и бави, за да се покаят всички, да се поправят, така че да станем едно с Него.

Ще дойде време, когато Бог ще унищожи всяко зло, но това ще бъде края. Божията благодат действа навсякъде и във всеки. Хората, който я приемат, ще имат вечно блаженство, а тези, за който тя е нежелана, се обричат на вечна мъка.

Не терористи, а Страшният съд чака всеки от нас. Готови ли сме за него?

Връщайки се към смъртта на хората в Брюксел, ще кажа, че такива събития ни напомнят, че и ние сме смъртни и можем да умрем неочаквано. За това трябва да се приготвим още сега за срещата си с Бога. Нека да използваме по най-добрият начин времето, което ни е дадено за покаяние и поправление.

А за убийците и тези, които са загубили близките си в тези кървави събития нека се молим.

Мисията на Църквата е да спасява душите за вечността. Църквата не се бори с хората и за тях.

Християните трябва да виждат във всеки човек ценно творение на Бога, призвано към вечен живот. Целта на всеки вярващ е да качи на кораба на Спасението тези, които са зад неговия борд.

Всеки християнин трябва да доведе хората до покаяние и вяра в Христос. Да ги подбуди съзнателно да се присъединят към църквата и да споделят живота си с нея .

Христос не изпрати учениците си да доказват, че са по-прави във вярата си от другите. Той ги изпрати да проповядват Евангелието.

Непознаващите Христос ще дойдат в църквата ако към тях се показва уважение, проявява се търпение, видят готовност да бъдат изслушани, накратко казано ако към тях се прояви любов.

Хората не се привличат ако се бориш с тях, за да им докажеш, че не са прави. Те са притеглени от грижата за техните души.

Бай Кольо седеше под ореха и говореше на група млади момчета, които го слушаха със зяпнала уста. Това се случваше почти всеки ден. Старецът беше сладкодумен, но и младежите имаха какво да научат от него.

– Трябва да разберем и приемем, че християнството не е някакво разумно социално учение, което може да разреши проблемите на човешкото съвместно съществуване.

– А може ли да се приеме, че е като хуманизма? – попита един от младежите.

– Според Христос, – каза бай Кольо, – то “ не е мир, а меч“. То зове към преодоляване не на социалната несправедливост, а към човешката природа, за да бъде тя преобразявана в Божествена, а това става само с помощта на Божията благодат.

– А ако човек отрече Голгота и тесния път? – запремига плахо Марко.

– Тогава се отрича християнството и неговата висша цел, – поклати глава бай Кольо.

– А до какво води изопаченото християнство? – попита Младен.

– До безброй човешки групировки, които умуват над разрешването на социалните конфликти, – отговори бай Кольо.

– Някой е казал, че животът е съвкупност от сили, които се съпротивлява срещу смъртта. Това вярно ли е? – попита Пламен.

– Всеки грях е действие отслабващо тази съпротива, – каза бай Кольо. – Това е нож в гърба на живота. Предателство спрямо него. Ето защо, когато животът на човек е изпълнен със грях, в сърцето му има горчилка. Единствения път да се освободи от тази горчилка е покаянието.

Наближаваше края на деня и всички тръгнаха към домовете си. Бай Кольо гледаше след момчетата и се молеше в душата си: „Господи, помогни им да намерят правилния път. Срещни ги, Боже!“