Великият немски поет Волфганг Гьоте имал един интересен навик, когато отивал на разходка, той обичал да пълни джобовете си със семена на различни красиви цветя. Пътешествайки по полята и горите, изкачвайки се по планините и спускайки се към долините, постоянно сеел тези семена. И навсякъде, където минавал след време израствали красиви цветя. Трудно било да се определи, кои цветя е посял Гьоте и кои са израснали сами, но красотата на тези места била неимоверна.

А какво сеем ние? Това ли, което прави света красив или това, което го обезобразява? Сеем ли цветята на любовта, мира и добротата или плевелите на враждата и омразата?

В денят на сътворението Бог е дал способност на земята да произвежда растителност, която да допринася плод, според вида си и да сее семена. Той благославя семената на праведника стократно или разочарова очакващите зло.

Каквото посее човек, това и ще пожъне. Ако посее нечестие и беззаконие ще пожъне седем пъти повече беди. Сеещият вятър ще пожъне буря.

Винаги трябва да помним: „Който сее оскъдно, оскъдно и ще пожъне, а който сее щедро и щедро ще пожъне.“

Нека да сеем само добро и красота!

Английският художник и поет Данте Росети през 1862 г. погребал жена си и сложил в гроба й непубликуваните си поеми.

След няколко години му предложили да издаде книга, но поетът не могъл да възстанови стиховете си по памет.

Тогава приятелите му го уговорили да ексхумират тялото на жена му и поемите били публикувани.

Френският поет дадаист Тристан Тцара измислил “ метода на нарязването“.
При него текст на песен се нарязва на парчета с ножица. А получените фрагменти се използват за съставяне на нов текст, който много се отличава от изходния.
Тази техника е популяризирана от писателят битник Уилям Бероуз, които с нейна помощ е написал няколко романа. За разлика от дадаистите, Бероуз залепвал парчетата в нов текст не в произволен ред, а по смисъл.
Този метод на „нарязването“ е намерил широко приложение сред музикантите.
Например, по такъв начин са написани текстовете на някои песни на Дейвид Боуи. Водещият на Radiohead Том Йорк разбърквал в шапка редовете за написване на текст и ги използвал във всички песни от албума „Kid A“.

Когато ми казват, да пиша, винаги се сещам за оня пътник, който обичал да пее във влака. Той не искал да знае дали на другите им се иска да го слушат. Нито дали може да пее. Той си пеел.
Да пишеш и да печатиш, за това се иска не само смелост, а нещо много повече нахалство. Отгде вземаш увереността, че другите, които четат, не знаят, не мислят, не чувстват много повече от теб?
Добре, ти си написал книга? Но знаеш ли, че това е съвсем малко нещо? Трябва дълго да търсиш и някой, който да ти я напечати. След туй трябва да тръгнеш по редакциите, да ги молиш да я издадат. Необходим е поне един благоприятен отзив, а трябва да намериш място и за него. След туй да се луташ по разни учреждения с молба да откупят някой екземпляр… Ако след това все още ли продължаваш да мислиш, че твориш изкуство ела да те поздравя за непобедимия ти оптимизъм и да те прегърна, съжалявайки те от душа…
Литературата има много общо с търговията. И там са различни браншове и често се минава от един в друг. И там успехът ти зависи не от онова, което имаш в магазина си, а от умението ти да го пласираш. И там някои имат голям и незаслужен кредит, а други не дотолкова, но не ги приемат.
Особено интересни са групичките пишещи, които взаимно се издигат. На търговски език това се нарича издаване на един другиму икономически полици. С тази разлика само, че в литературата няма нарочени фалити. Напротив, там нищо не е в състояние да убеди някой, че е фалирал, освен ако му се гарантира  пенсия….
Блазе на тия, които пишат с радост и за удоволствие.
Понякога си мисля, че да пишеш не е нищо друго освен една опасна форма на преждевременна старческа бъбривост.
Фактът, че ужасно голям брой хора пишат, е достатъчен, за да те откаже съвсем да пишеш. Повечето пишат поради честолюбие. Но има хора, които поради много по-голямо честолюбие не пишат…
Трябва да е доста неприятно да се препитаваш от писане. Да гледаш как всеки ден твоите съкровени блянове се превръщат в… агнешка яхния или гювеч със зеленчуци!
Поетът напомня съпругата, свикнеш ли да го четеш и няма друг, почваш да му се наслаждаваш.
Да пишеш и печатиш, каквото и да е, е  просто едно насилие. Защото веднъж напечатиш ли го — все ще се намери някой, който, ще не ще, ще го прочете, без да е виновен за това. И ти съвсем не знаеш при това дали ще се възхити, или ще те наругае….
Днес още ли казват с любов и почит „библиотека“? А мене ме е страх от нея. Защото каквито  и глупости да са написани, всичко отива там и става общо достояние завинаги. Дори днес да не изглежда глупост, все някой някога, ще ги намери, ще ги чете и ще се смее и срамува за тебе. Нима не ви е отсега срам от оня, който някога ще се срамува за вас?
Когато навляза в голяма гора, с неописуема красота, с издигащи се към небето борове, рошави буки, гиздави елхи, натруфени като млади невести, все си мисля: „Дали тая неповторима хубост трябва да се жертва, за да се прави хартия. И дали не е по-добре да се отсечат само тънички клонки и с тях да се понатупат овреме младите, които са почувствали желание да пишат, за да не съжаляват по-късно?“

Дяволът отгледал три дъщери, но с тях живеело и едно красиво весело момиче. Настъпило време за годеж и сгледа. Тогава те получили имената си.
Най-голямата „Надменна“ я омъжил за княз.
Втората наречена „Алчна“, предложил на търговеца за жена.
Третата наричали „Завист“ и я взел поета.
Най-малката и красива „Любов“ я дали на всички в света.