Отново се срещнаха двама стари приятели, едно време са учили заедно в един и същи клас. Поразходиха се и седнаха. Разговаряха за работите и за семействата си.
Оказа се, че и двамата са се развели и то съвсем скоро. Тази тема беше още свежа за тях и те се понесоха по нея.
Първият каза за развода си:
– От тази кал още не мога да се отърся. Караниците при развода бяха ужасни, особено при подялбата на имуществото. Жена ми откачи. Всеки ден списъкът от съвмесно придобитото преписваше, едва не включи и хлебарките вътре. Бяха я подучили, такова заявление да напише, че  съм я унижавал, пари не съм ѝ давал, за детето не съм се грижил и т.н. А приятелките и в съда всичко потвърдиха, още съм в шок.
Вторият се засмя и каза:
– При мен се случи точно обратното. Преди две години си купихме нов апартамент. Моята решила под наем да го дава. Така миналата година, аз му направих ремонт, снабдих го с хладилник, телевизор, климатик и т.н. През цялото време се чудех, защо слагаме скъпи тапети, мокети, нали ще го даваме под наем? Моята се опъна, сега се предлагали много жилища за квартири, всичко трябвало да бъде, както трябва. Техниката прилична, телевизор в кухнята и в стаята и балкона с изолация. А по това време тя подала заявление за развод. При нея всичко било готово, само да събере дрехите в торбата и чао.
Слушаш ги и си мислиш: „Хората имат различни съдби, а резултата, уви, един и същ…..

Веднъж един учител беседвал с учениците си. Разказал им история, в която по-големите братя лъжели най-малкия при подялбата на хляба.

Те отделяли най-малкото парче за малкото си братче, а след това го накъсвали, на още по-малки части.

– Ти трябва да си доволен, братко! – казвали те, – Виж колко те обичат братята ти! Ние всички имаме по едно парче, а ти имаш повече от нас.

Тогава учениците разбрали, че не всичко се оценява по бройките.

Мястото на действието е остров Жежу и Едо в южната част на корейския полуостров. Тук по-възрастни жени се гмуркат в студената вода без акваланг. Те изчезват за няколко минути във водата, след което се появяват на повърхността с богат улов, състоящ се отохтоподи, морски таралежи и миди.
Предполага се, че жените в тези крайща са започнали да се гмуркат за перли и храна още преди 1700 години.
Има няколко причини поради, които тук се гмуркат само жени. На острова не можело да се развъждат ферми, поради липса на плодородна земя, а болнавите азиятски мъже не били много подходящи за гмуркане, за  това с тази дейност трябвало да се заемат „пълничките“ жени.
Според други, мъжете плащали повече данък за доходите си и за да запазят повече пари за семейството си, с гмуркането се заели жените.
Каква е точно истината не е от значение, но скоро тук се възцарил матриархат. Мъжете оставали в къщи да се грижат за дома и да гледат децата.
За разлика от останалата част на конфуцианската Корея, раждането на момиче в семейството било празник.
Но с течение на времето, ситуацията започнала да се променя. Увеличил се износа на морски продукти, най-вече към съседна Япония. Така водолазките започнали да печелят повече и дъщерите им могли да отидат да учат в колеж. Освен това на острова се увеличил притока на туристи. Мъжете започнали да се устройват на работа, защото островът малко по малко се влял в обичайния начин на живот с останалата част на Корея.
Последното поколение водолази са жени на 50-65 години, рядко има между тях 40-годишни. В най-добрите години в морето се гмуркали 30 хиляди жени, а днес само 5 хиляди.
Трябва да споменем, че съществуват две групи водолази, гмуркащи се от лодка и потопени директно от брега. Под водата прекарват по 4-5 часа. След това събират улова в обща кошница. Търговците плащат добри пари за стоката. Накрая приключват с подялба на печалбата, в зависимост от това, кой какво е уловил. Теглото на мрежите, които вдигат жените достига 50 килограма. Този труд с право можем да наречем много труден.