На пътя седял един просяк и чакал някой да се смили над него и да му даде нещо.
Край него минал един конник. Той го ударил с камшик по лицето. Просяка го проследил с поглед и му пожелал
– Бъди щастлив.
Един човек станал свидетел на всичко. Когато чул какво било пожелано на конника, той казал на просяка:
– Вие сте доста смирен човек!
– Не, не съм, – казал просякът. – Пожелах му това, защото е нещастен. Ако беше щастлив той никога не би ме ударил с камшика.
–

Мислех си, че разказа е на пръв поглед регистрация на нещо станало. Един срив, нарушил равния ход на всекидневието, един сблъсък, една сполука, една погрешна стъпка, една промяна.
Това е зародишът на всеки разказ. Но случката е само причината, която прави видим за нас един образ, който е съществувал невидимо и преди да го проявим на хартия.
Така че не се грижи за случките, те сами ти идват насреща, по-добре трупай човешки образи.

Той вдигна поглед и видя най-обикновено лице. И мистър П…, чийто житейски занимания се свеждаха до пиене и жени, имаше такова лице. Такива бяха лицата на хората, които нито за миг не можеха да останат насаме със себе си. Лицата на уморени хора, неосъзнаващи умората си. Лицата на изплашени хора, неподозиращи собствените си страхове.
Гризеше ги неосъзнато безпокойство, превърнало се във важна част от живота им. Принуждаваше ги да търсят какви ли не психологични щитове, за да се укрият зад   тях.
Забавленията отдавна не помагаха. Цинизмът също. Скептицизмът не действуваше за дълго и хората се потопяваха в илюзии, измисляха си друг живот, друго време и друго място.
Седяха с часове в кината и пред телевизорите или пък си съчиняваха хипотези в различни клубовете. Докато се правеха на някой друг забравяха за себе си.

Какъв страхотен удар! Сякаш огромна скала се бе стоварила с грохот върху празното  място.
— Нещо се случи! — развълнувано извика един хлапак и изтичва нататък, за да види по-добре.
В търговския център се бе събрала тълпа. Една кола се бе изплъзнала и сега стоеше на тротоара. Витрина от дебело стъкло бе разбита.
Момчето ми лежеше на земята. Крещеше от болка и страх, разперило ръце и крака в неестествена поза, а от раните и по лицето му струеше кръв. Тя се стичаше през ръкава на ризата му. Изведнъж ме видя и протегна към мене ръка. Беше обзето от паника. Аз също.
— Татко!
Момчето ми умираше. Невероятен ужас. На лицето му се четеше изумление. Не можех да издържа това. И то не можеше. Притисна се към мене. Молеше ме с поглед да му помогна. Писъците му бяха пронизителни. Не можех да гледам спокойно такава агония, такъв страх. Трябваше да направя нещо. Притисках лицето му още по-силно към гърдите си. Прегръщах го с двете си ръце. Стисках го здраво.
Някаква пелена ме обгърна…Когато дойдох на себе си седях в болницата.
— Смъртта — каза лекарят — е настъпила вследствие на асфиксия. Момчето е било задушено. Има повърхностни разкъсвания по главата и лицето, ожулване на бедрото и дълбока рана на ръката. Нищо повече. Дори далакът му не е бил засегнат.
Това ме изтръгна от унеса. Нещо влажно изпълни очите ми. Не се задържа там, а бавно тръгна по бузите ми и започна да се стича като внезапно избликнал извор…
– Каква нелепост, – едва отрониха напуканите ми устни, – Тони-ииии, – изтръгна се мощен вик от гърдите ми….

Има една интересна история с Чърчил. Трябвало да говори по радиото, но закъснявал и повикал първото такси, което му се изпречило на погледа.
Вече било тъмно, а шофьорът не го познал и отказал да го вземе.
– Но как така? Нали сте на работа! — възмутил се старият държавник.
– След малко по радиото ще говори Чърчил,— рекъл шофьора, — искам да отида някъде и да го чуя.
Чърчил се разтопил от удоволствие. Извадил една лира и я подал на шофьора. А той, като видял парите, се ококорил:
– Много му здраве на Чърчил! Сядайте, ще ви закарам.