Бианка и Кевин едва ли някога щяха да се съберат. Тя бяха почти осемдесетгодишни.

Кевин живееше в Дания, а Бианка в Германия.

Всеки от тях бе имал успешен брак преди да овдовеят.

Те живееха на половин час един от друг, но в различни държави.

Запознаха се съвсем случайно. Всеки от тях бе излезнал на поредната си разходка. Влюбиха от пръв поглед.

Започнаха редовно да си готвят и прекарваха доста време заедно.

Дойде 2020 г. и датското правителство затвори граничния пункт поради коронавируса.

Това не спря двамата.

Всеки ден в определено време те се срещаха на една тиха алея. Седнали от двете страни на границата си правиха пикник.

Хората ги наблюдаваха и се учудваха:

– Защо го правят?

– Може би това ги крепи, – защитаваха ги други.

А те се усмихваха един на друг и разясняваха причината за действията си:

– Идваме тук и се срещаме така въпреки забраната, защото се обичаме.

Тяхната любов бе по-силна от границите, по-мощна от пандемията.

Любовта е като огън. Дори много води не могат да я угасят.

А Бог обича всеки от нас с много по-голяма неугасваща любов.

В гората настана суматоха. Задуха силен вятър. Той буташе по небето голям облак, който носеше сняг.

Пръв го забеляза заекът и се разврещя:

– По-бързо, облако. Аз съм бял, а снегът все не идва. Ловците лесно ще ме забележат в гората.

Облакът чу заекът и се задвижи по-бързо към гората.

– Назад, облако, назад, – започна силно да крещи сивата яребица. – Ако покриеш земята със сняг, аз какво ще ям? Краката ми са слаби, как ще се придвижвам?

Облакът се смути и се дръпна назад,

– Давай не се бави, – развика се мечката. – Засипи бърлогата ми със сняг. Така ще я опазиш от вятъра и студа. И не само това, покрита със сняг, тя ще ме пази далеч от чужди погледи.

Облакът не знаеше вече какво да направи. Забави се и отново потегли към гората.

– Сто-ой, спри, – завиха вълците. – Ще натрупаш сняг в гората. Няма да можем нито да вървим, нито да бягаме, а нас краката ни хранят.

Облакът се залюля и спря.

А в гората викове и крясъци.

– Идвай към нас, облако, натрупай сняг в гората.

– Да не си посмял да го направиш, – вият други. – Обръщай се и назад.

Облакът ту напред, ту назад. Посипе снежец, после спре.

За това и ноември е такъв шарен. Завали дъжд, после сняг, стане студено, може и да се постопли ….

Къде сняг, къде земя се показва.

Нито зима, нито есен.

Бе тиха вечер. Множество хора се бяха събрали на едно място. Очите им сияеха. Нещо важно се случваше.

Всички бяха вперили поглед в Младенеца.

– Това е Той, – възторжено с умиление прошепна Зарко.

Сърцето му бе изпълнено с радост. Той се обърна към приятелката си Диляна, която също се усмихваше и гледаше бебето.

– Знаеш ли кого държи Мария?

Диляна едва долавяше гласа му, но само кимна с глава.

– Разбираш ли? – продължи разпалено Зарко. – Авторът на благодатта сега е пред нас без възраст. Той е само на няколко минути.

Диляна отново дари с усмивка приятеля си и продължи хода на мислите му:

– Представи си, Този, Който се е разхождал между звездите има крака, като нашите, но те са още твърде слаби, за да ходят сега.

– Виж юмручето Му, а е задържал в ръцете Си океаните, – добави Зарко.

– Това, които е научил от Отца Си, ще ги предаде на нас хората, – завъртя се радостно Диляна.

– И най-важното, – Зарко вдигна показалеца си нагоре, – Този, Който никога не се е препъвал, ще понесе греха ни и ще ни замести на кръста.

– Нека се радваме, – плесна с ръце Деница, – защото днес ни се роди Спасител, Който е Христос Господ.

Бе адски студено. Всичко бе покрито с лед. Вятърът не прощаваше на никого.

Стаята на Стефан и Данчо бе същински хладилник. Безпаричието бе събрало двамата, но от това не им ставаше по-добре.

Стефан се опитваше да пише, той минаваше за писател, но ръцете му бяха посинели от студ, а в мислите му звучеше отчайващо:

„Студено, умирам….. не мога да разсъждавам трезво…… Как да пиша?“

Данчо бе облякъл всичко възможно и маршируваше напред назад из стаята.

– Хайде напиши я най-после, дай я на издателя и малко да живнем, – тракаше със зъби от студ той.

Стефан изпухтя. Извади кибрит от джоба си и подпали ръкописа си.

Силният пламък привлече погледите и на двамата. Те приближиха, но ….. всичко трая много кратко.

Студът ги стисна в лапите си с още по-голяма сила.

Стефан пожертва мечтата си. Изгуби всичко, което бе успял да напише, за мимолетно удобство, което бе съвсем за малко време.

Не жертвай мечтата си за нещо временно или непостоянно.

Не позволявай на болката и разочарованието да те контролират така, че да вземаш неадекватни решения, за които по-късно ще съжаляваш.

Не се предавай.

Ако устоиш до края това ще се отрази благоприятно не само върху теб, но ще повлияе и на другите.

Борислав удари с тънката пръчка, която държеше в дясната си ръка, върха на лявата си обувка. Вдигна поглед, вгледа се в преливащата в жълто, червено, зелено и кафяво гора и каза:

– Радуле, забелязал ли си, че днес хората се стремят към лично развитие, разширяване на правата и възможностите си и получаване на голяма вътрешна сила. А вие във вашето християнство имате съвсем противоположен начин на мислене, който е пълен с парадокси.

Радул се усмихна и потвърди казаното:

– Ние умираме, за да живеем. Губим, за да намерим. Отказваме се, за да наберем сила. Когато Исус победи смъртта, Той се справи с най-злия ни враг.

– Ако наистина е победил, днес какво правите? – иронично подхвърли Борислав.

– Днес ли? – Радул се почеса по главата. – Днес се бием с много по-малки врагове, но знаем, че Той вече е спечелил войната.

– Виждал съм някои от вашите хора да изискват точно какво трябва да направи Бог в един или друг случай, – предизвика го Борислав.

– За това и нищо не получават. – Радул изрита пред себе си едно малко камъче. – Ако не се опитваме да контролираме изхода от всяка ситуация и престанем да изискваме Бог да разреши проблемите по начина, по който сме си го намислили, отваряме врата на Господа да ни открие Своята цел.

– Но нали се молите: „Да бъде Твоята воля“! – плесна с ръце Борислав.

– Точно тази молитва премахва желанията ни за това как нещата трябва да работят в живота ни. Тя позволява Божите идеи да поемат контрол над нещата.

– Като ви гледам как се борите да станете по-добри последователи на Исус, направо ме напушва смях, – самодоволство и пренебрежение се четеше в очите на Борислав.

– Духовното ни израстване е резултат от доверието ни в Господа, – заяви непоколебимо Радул. – Животът изпълнен с вяра в Бога, ни помага напълно да Му се доверим.

– Без да знаете какво ви предстои? – Борислава вдигна въпросително вежди. – Вие сте луди.

– Такъв е животът, който сме си избрали, – добросърдечно се усмихна Радул. – Всеки ден решаваме дали да се безпокоим за ставащото или да уповаваме на Бога.

Двамата едва ли щяха да стигнат до единомислие, защото принадлежаха на двама различни господари, които коренно се различаваха.

Единият изпълнен с любов и милост, готов да се притече на помощ, а другият злобен, коварен и отмъстителен, криещ лицето си в мрака.