Вечерта бе хладна и не се знаеше колко повиквания ще имат тази нощ. Петров бе застъпил на смяна и блуждаеш с очи между звездите на тъмното небе, които ярко се открояваха през прозореца.

Телефонът се обади. Напрегнатият му звън извади от унеса младият лекар. Той вдигна слушалката:

– Да, ….добре, …. тръгваме веднага….“Иван Вазов“ 16.

Бързо нахлузи якето си и потегли с линейката.

Влезе в дома на възрастен свещеник, който бе получил инфаркт.

Мъжът лежеше на кревата в тъмносиньо расо с малък кръст в ръцете си. Налягането му беше много ниско. Болният бе блед. Студена лепкава пот бе избила по него. Явно имаше силни болки, но беше тих и абсолютно спокоен.

В това спокойствие нямаше никакво напрежение или фалш.

Свещеникът попита лекаря:

– Много ли повиквания имахте? Навярно не сте и вечеряли?

Той се обърна към жена си:

– Сложи на човека да похапне. Тяхната работа е много напрегната, нямат време коляно да подгънат.

Докато му правеше кардиограмата, възрастният мъж се интересуваше:

– Къде живеете? Далече ли ви е от работата? Имали много млади лекари като теб там?

Докато екипа се опитваше да облекчи страданията му, в него не се забелязваше и капка страх. Той виждаше загрижените лица на медиците. Чуваше плача на жена си. Напълно разбираше какво става с него.
Думата „инфаркт“, която произнесе младият лекар, не разколеба самообладанието му.

„Странно, – помисли си Петров, – при други посещения подобни на това, болните се парализираха от страх. Те мислеха само за себе си и за своята болка. Вслушваха се във всяка промяна на тялото си и до последно  се захващаха и за най-малката възможност, само и само да живеят. Всичко биха дали, само да поживеят още малко“.

В тези домове, които до сега бе посещавал младият лекар нямаше кръст и Библия, а плазмени телевизори, на входа му даваха да си обуе специални пантофи и независимо от състоянието на болния до последния момент слушаше само истерии.

Болните стенеха, мятаха се в леглото, хващаха лекарят за ръце, вглеждаха се в очите му и слушаха внимателни гласа му с някаква призрачна надежда за чудотворно изцеление.

Такива хора измъчваха със своето състояние роднини и всички, които ги обкръжаваха. Лекарят при такива положения се чувстваше безсилен и не защото не можеше да им помогне, а защото виждаше, че смъртта ги е победила.

Но странно, след смъртта на този свещеник, Петров изпита тиха радост, защото смъртта не одържа победа над него.

В съзнанието на Петров се прокрадна въпрос: „Смърт, къде ти е жилото?“

Черните врани не обичали бялата си посестрима.

И защо ли?

Защото тя не била като тях.

Нацапали я със сажди и се зарадвали на своята победа над нея, но ….

само до първия дъжд.

Не всяка инициатива е боговдъхновена. Могат да ви кажат: „Раздвижи се, хвани своя мързел за гърлото, хвърли го зад борда и давай напред“. Така действа обикновената човешка инициатива.

Но дойде ли Святият Дух и ви каже само „раздвижи се“ разбирате, че този призив идва отгоре.

Ние всички имаме много големи идеи и идеали особено, когато сме млади. Но рано или по-късно ще открием, че за да ги въплътим в живота си, нямаме сили. Това, което искаме да направим не можем и сме готови да изоставим мечтите си.

Тогава Бог идва и казва: „Стани, ти, който спиш“.

Когато дойде върху нас Божие вдъхновение, то действа с такава чудодейна сила, че ние можем да се събудим дори от дълбок сън и да направим невъзможното.

В духовната инициатива е удивително това, след като „се раздвижим“ настъпва живота. Бог не ни гарантира победа в аванс, даваща комфортен живот. Той ни дава този живот с такава мярка, че да спечелим победата.

Когато дойде Божието вдъхновение и Бог ни каже: „Стани, ти, който спиш“, нужно е ние сами да станем, Бог няма да направи това вместо нас.

Господ каза на човека с изсъхналата ръка: „Простри ръката си“. И когато човекът го направи, ръката оздравя. Първата крачка трябва да направим сами.

Ако решим да вървим към победата и тръгнем, тогава ще действаме под вдъхновението на Бога, защото Той дава живот веднага, без забавяне.

През 1882 г.сборният отбор на Англия по крикет загубил от Австралия.

По този повод вестник The Sporting Times  публикувал сатиричен некролог, в който се казва:

„Английският крикет умря, тялото ще бъде кремирано, а пепелта ще бъде транспортирана в Австралия“.

В следващия мач, който се провел в австралийските полета, англичаните били по-силни и получили за подарък от мелбърнските жени малка теракотова урна с праха уж на австралийския крикет.

Тази урна получила название „The Ashes“ и стои в музея.

Победителите от англо-австралийската конфронтация многократно я издигат над главите си след победа като трофей.