Бяха една малка група. Водеше ги човек, който обясняваше природните забележителности и отговаряше на въпросите им.

В подножието на планината Симо забеляза, че редица домове са без прозорци.

– Как влиза светлина в тези жилища? – попита Симо. – Що за идея е това, да не оставят място за прозорец на поне една стена?

– Някои от тукашните се боят от демони, – обясни водачът. – Смятат, че такива изчадия могат да проникнат в домовете им, докато спят и да им навредят. За това са построили домовете си с непроницаеми стени.

– Ако знаеха само, – въздъхна най-възрастният от групата дядо Петър, – че ако последват Исус, не само щяха да имат прозорци, но щяха да ги отворят широко, за да проникне светлината.

– Не би трябвало да им се присмиваме, – обади се Наско. – Днес живее в тежко време изпълнено със страх, напрежение, болка и мъка. Не се ли крием и ние от коварна болест, която ни разделя с любими хора, приятели …..

– Исус иска нашите домове да имат прозорци, – наблегна бай Мито. – Трябва да търсим убежище не зад стените, а в Господа.

– Понякога е необходимо да има стени, – засмя се Васил, – но те нека бъдат с прозорци. Това ще покаже на останалите, че се доверяваме на Бога, не само сега, но и за в бъдеще.

– Нашите страхове са си реални, – каза Милена.

– Да, но Бог е по-голям от тях, – провикна се дядо Петър. – Прозорците ни откриват Исус – „истинската светлина“, но не само на нас, а и на тези, които се нуждаят от Нея.

Групата се умълча. Те гледаха стените без прозорци и тъжно си мислеха за хората, които се криеха зад тях.

Веднъж морето се уморило. Дошли му до гуша тълпите от почиващи по крайбрежието му. Освен това, то се огорчило, че не го уважават, защото хвърляли във водата му всякакъв боклук. Морето се възмутило:

– Да стърчиш в тази жега и да работиш ден и нощ, без да ти благодарят. Но почакайте! Ще си взема почивка и тогава да видим как ще си почивате без мен!

Морето решило да прекара почивката си в планината и незабавно се отправило на път.

На следващата сутрин, всички собственици на хотели, магазини, ресторанти, платени плажове едва не умрели от инфаркт.

– Ние сме разорени. Морето е изчезнало, сега всички почиващи ще се разбягат.

На това разчитало и разгневеното море.

Никога преди не са се събирали толкова много хора на брега. Те идвали от цял свят, за да видят изсъхналото морско дъно. Тук се намирали стари обувки, водорасли, залежи от сол, чудесни раковини, да не говорим за потъналите кораби сред, които били римските триреми и венецианските галери.

Започнал лов на съкровища. Едни търсели златни гердани, пръстени и гривни, други изчезнали удавници, а трети антични амфори и стари котви.

Хиляди машини се плъзнали по бившето морско дъно.

През това време морето, което почивало на планината, много се ядосвало, че никой не си спомня за него. Накрая решило да се върне.

Но имало и друга причина. На върха се оказало много неудобно. Трудно се удържа вода на върха на планината.

Освен това наближавала есента и морето се страхувало да не замръзне и да се превърне в гигантски ледник до следващото лято. И тогава то започнало бавно да се спускат по планински потоци и реки, докато се върнало на предишното си място.

Това може да ви звучи като грешка на езика. Навярно според вас те имат муцуни, а не лица. Но истинските любители на животните  биха назовали всяко човешко лице муцуна. Всяка животинка е личност, а там където има личност има и лице. Това доказва със фотографиите си Мортен Колдби. Неговите фотопортрети на животни предават емоционалната сложност на по-малките ни братя. Ако разбира се можем да назовем така слоновете, тигрите и мечките.
Мортен Колдби живее в два града Орхус в Дания и Берлин. След завършването на датската школа по фотография, четири години е асистирал на  известни фотографи, докато не почувствал в себе си сили да открие собствено студио. Сега той е заангажиран с комерческа фотография, предимно фото-реклами, модни снимки и разбира се портрети. В свободното си време фотографа обикаля на мотоциклет планината и зоопарка. Той гледа  не само израженията на животните, но се стреми да ни  ги покаже  в най-добрата им светлина. Фотографът „улавя“ моделите си в момент, когато повечето от лицата им са като човешки и по този начин да ни кара да им съчувстваме и да ги разбираме по-добре.
Гледайки портретите на животни направени от Колдби, само напълно безсърдечен човек може да стреля по елени, да облече кожено палто от вълк или да  хвърли билярдна топка от слонова кост.
Такива снимки са най-добрата пропаганда за по-етично отношение на човека към животните. Никаква зелена реклама не би подействала така силно, както тези фотографии.