Френският поет дадаист Тристан Тцара измислил “ метода на нарязването“.
При него текст на песен се нарязва на парчета с ножица. А получените фрагменти се използват за съставяне на нов текст, който много се отличава от изходния.
Тази техника е популяризирана от писателят битник Уилям Бероуз, които с нейна помощ е написал няколко романа. За разлика от дадаистите, Бероуз залепвал парчетата в нов текст не в произволен ред, а по смисъл.
Този метод на „нарязването“ е намерил широко приложение сред музикантите.
Например, по такъв начин са написани текстовете на някои песни на Дейвид Боуи. Водещият на Radiohead Том Йорк разбърквал в шапка редовете за написване на текст и ги използвал във всички песни от албума „Kid A“.

Според писателят Александър Мориц Фрей, който е служил в Първата световна война в същия полк с Хитлер, бъдещият фюрер първоначално е носел доста дебели и дълги мустаци, като на германския император Вилхелм II.

Въпреки това той трябвало да ги намали по заповед на началника си и да остави характерната „четка за зъби“, поради факта, че такива мустаци пречели правилно да си слага противогаза.

Известният руски лекар, учен и педагог Николай Иванович Пирогов разказвал на своите приятели, че в началото на лекарската му практика го повикали да прегледа един писател.
Пирогов отишъл в къщата на пациента. Той му казал:
– Аз се лекувам, като преписвам полезни рецепти, лекарства и съвети на знахари от различни списания и книги.
Пирогов поклатил глава и с вид на оракул казал:
– Вече знам какво може да причини вашата смърт. Вие ще умрете от печатните грешки.

Ърнест Хемингуей имал слабост към котки и постоянно държал по няколко домашни любимци в дома си.
Веднъж му подарили мейн-куун с име Снежинка. Тя имала генетични мутации, затова на палците си имала излишни палци.
Днес в дома-музей на Хемингуей живеят 50 котки, които имат повече пръсти на лапите си, тъй като много от тях са потомци на Снежинка.
Голяма част от туристите посещават музея заради котките, а не да се приобщят към наследството на писателя.

Френският писател Стендал след посещението си във Флоренция през 1817 г. пише: „Когато излязох от църквата на Светия Кръст, сърцето ми силно заби, мослех си, че е прекъснат източника на живота ми. Вървях, защото се боях да не падна…“
Развълнуването на писятеля от шедьоврите на изкуството могат да се наблюдават и при други хора. Те са съпътствани със сърцебиене и световъртеж. Такова психосоматично разстройство е наречено синдромът на Стендал.
Човек попаднал под негово влияние изпитва крайно изострени емоции от съзерцанието на картини към пренасяне в пространствено изображение. Понякога чувствата са толкова силни, че хората се опитват да унищожат произведенията на изкуството.
В по-широк смисъл синдромът на Стендал може да се предизвика от наблюдение на какво да е красиво нещо, било то от природата или жена.