Те бяха степни хора. Оскъдната си покъщнина пренасяха на коне и камили. Земята бе оскъдна на растителност и вода, за това често сменяха местата на юртите си, като търсеха нови пасища за добитъка си.

Нямаха писменост. Историята на рода се предаваше от един на друг пазител на родовата памет, който запомняше всичко наизуст, това, което е билo преди и което се случва сега. Така наречените поети запечатваха тази история на народа си в песните, които пееха край огньовете. В тях те пееха за юначни мъже, силни ханства, гладни години, дни на мъка и болести.

Такъв поет бе и Жиенбет. Той не стана хански поет, но ханът го ценеше повече от другите поети, защото не можеше да забрави как бe преследван в степта и младият поет му бе направил голяма услуга.

Бурно течеше животът на певеца. Колкото и пратеници да пращаше хана да го издирят, всички се връщаха с празни ръце.

Минаха две години. Певецът бе докаран с примка на врата и с искане да бъде съден. Ето какво му докладва война, преди да вкара вътре вързания поет:

– Жиенбет се влюби в 17-годишната дъщеря на нашият господар Харун. Ти знаеш, че певецът е известен с чудния си глас из цялата степ, но е последния бедняк между нас, има само кон и звънката си домбра. За да не плаща откуп, той грабна красивата дъщеря на господаря и я отведе в планината. Харун се ядоса и веднага изпрати потерия. Бегълците бяха заловени, но тъй като знаеме, че ти, хане, имаш слабост към певеца, не го убихме на място.

– Какво си направил Жиенбет? – попита ханът, когато го въведаха в ханската юрта.

– Може ли певец да говори с вързани ръце?

Ханът заповяда да развържат ръцете му. Жиенбет грабнал своята домбра и се защити със следната песен:

“ През навъсените есенни дни ходят овни и космати камили. През пролетните бурни дни се раздвижват могъщи бикове и бързоноги коне. Певецът е изпълнен с любов цяла година и в летния зной, и през лютата зима. Опиянен от любов се озовах пред тебе, хане. Вземи ми главата, убий любовта.“

Ханът се усмихна и се обърна към бащата на момичето:

– Какво ще стане като убиеш дъщеря си и зет си? Ще залепиш ли счупената пила? А, че е счупена, няма съмнение. Не е ли по-добре да простиш?

Прости бащата на невястата, но двамата млади избягаха далече от хората. Заживяха в подножието на планината. Жиенбет стана любимец на народа, защото не ходеше по богатите сватби. Но не оставяше сватба на беден човек от степта бе своята сладкогласна домбра и пълнеше сърцата на хората с радост.

В един град имало много мъдър съдия. Веднъж на вратата на съдията почукал някой. Когатото съдията отворил вратата, влязал младеж, който изглеждал малко болнав.
– Влез момче, – поканил го съдията, – кажи ми какво те води при мен. Не забравяй, че аз съм съдия и мога само да съдя.
– Това ми и трябва, – казало момчето. – Аз имам брат, една година по-голям от мен. Понякога изпадам в особено състояние и започвам да декламирам поезия, пея красиви песни, разказвам интересни и прекрасни истории ….
– Но това е много хубаво, – казал съдията. – Не разбирам, защо си дошъл при мен?
– Проблема се състои в това, че брат ми записва и запомня всичко, което съм говорил, а после го представя за свое. Това, че той не е създал тези стихове и песни, аз не мога да докажа, защото когато съм в такова състояние не помня нищо. Това не ме безпокоеше много, докато двамата не се влюбихме в едно и също момиче. Тази девойка предпочете брат ми, защото той ѝ четеше мойте стихове, пееше ѝ песните, които съм създал и постоянно ми се присмиваше. Бих искал да възстановите справедливостта.
Мъдрият съдия скри усмивката си в брада си:
– Даже не знам как да ти помогна. Брат ти се е възползвал от твоето състояние за свои лични цели. Нека направим така. Аз ще ти дам моята книга „Законите на нашия град“. Това е много древна и ценна книга. Благодарение на нея градът ни процъвтява, а жителите му са щастливи. И ти ще станеш мъдър и щастлив.
Младежът погледнал големият том:
– Дори не зная как да използвам това. С помощта на тази книга, няма да мога нищо да направя, аз нямам никакви умения за това. За какво ми е чужда мъдрост?
– Ето виждаш ли, ти не можеш да използваш чуждо за свое благо. Ти каза, че твоят брат няма никакъе талан, няма елементарни творчески навици. Отдели се от него, за да няма той достъп до теб, когато в такова състояние твориш, а момичето помоли да ти помагне, когато си в такова положение, женският инстинкт ще бъде на твоя страна.
Момчето така и направило. След време време мъдрият съдия срещнал отново юношата.
– Как си сега? Как вървят нещата при теб? – попитал съдията.
– Всичко е много добре. Момичето се влюби в мен и ние скоро ще се женим. Аз започнах да припечелвам, като чета мои стихове в механата. Тя не можа да прости на брат ми за лъжата. Искам да ви попитам: Защо предложихте такъв вариант за въстановяване на справедливостта?
– Е, аз съм съдия. Възприех проблема през очите и опита на съдия. Твоят брат е крадец. Ако това е така, той заслужава наказание. Тъй като той е взел нещо нематериално, наказанието би трябвало да бъде съответстващо. Според мен, на всеки човек това, което му е нужно се дава от Бога, в пълна мяра. Но някои не разбират това и смятат, че не им е дадено достатъчно, за това вземат чуждото, едва дишайки под тежестта на това „чуждо“. Когато човек седи на своето място, той създава около себе си свят пълен с хармония и щастие, а когато се намира на чуждо място, той сее около себе си беди и нещастие.

В сенчестите градини и по улиците на града растяха ябълки, круши и кайсии, а по зидовете се виеше едро грозде. Коритата на чешмите бяха пълни с прозрачна студена вода и горещината не беше толкова неприятна.

Наоколо се бяха насъбрали много хора. Човек можеше да оглушее от виковете на продавачите на вода и сладки.

В старата част на града беше тихо. Наоколо стърчаха развалини от къщи, срутени дувари, а по средата се издигаше постройка със малък купол и меден кръст на върха. До нея растеше овощна градина. Из градината сновяха хора с бели и зелени чалми.

Срещу храма на гяурите бе издигната бесилка. Под нея стоеше старец с голяма бяла брада и сини, като небето очи. Беше облечен с дълга ленена риза, а ръцете му бяха вързани отзад на гърба.

Главният молла се качи на ешафода, помоли се и се обърна към там стоящият владетел:

– О, защитнико на вярващите и покровител на исляма, позволи ни да изпълним височайшата ви заповед!

Владетелят кимна с глава:

– Разрешавам!

Главният молла, висок як мъж със зачервени бузи, се обърна към вързания старец:

– Ей, гяурино, нашият велик повелител разгледа греховете ти. Той не е съгласен, че на наша земя подържаш богуомразна църква, където с лъжа и коварство примамваше правоверните мюсюлмани, за да ги отклониш от истинската им вяра. За това нашият владетел те осъди на смърт. Какво е последното ти желание?

Старецът отрицателно поклати с глава.

– От вас нищо не искам. Моля само Бог да ми прости греховете!…. Щастлив съм, че бях удостоен да се жертвам за вярата.

Моллата погледна към владетеля. Той даде знак с ръка. Тогава моллата се обърна към палачите, които стояха от двете страни на стареца:

– Нашият милостив владетел заповядва да обесите този мъж.

Палачите надянаха примката на врата на стареца, преметната въжето през напречната греда на бесилката и задърпаха със всичка сила. Старецът се изпъна, потрепери и затихна.

Моллата отново се обърна към владетелят:

– О, най-велик от великите на нашата вяра, в продължение на много години тази църква служеше, като огнище за развращаване на правоверните. Тя бе убежище на всякакви злини и коварства. От нея се разпространяваха еретични писания из цялата ви подвластна земя. Разрешете да разрушим това гнездо на порока.

Владетелят кимна, съгласявайки се с предложението. Всички чалмалии с песни и проклятия се нахвърлиха върху църквата от всички страни. Първо хвърлиха примка на медния кръст и го свалиха на земята, после се заеха с купола. Облак прах покри небето….

От църквата остана само купчина развалини. А на бесилката се полюшваше от вятъра трупът на обесения старец…..

Може. Но досега нито един човек не е доживял до това. Във вашия мозък паметта, например, е 2 квадрилиона байта. Представете си,  той е видеокамера, която е включена денонощно и прави запис с добро качество, в него има място за 300 години.
Ако говорим, за броя на езиците, които можете да научите за цял живот, то се определя от количеството години, които ще живеете и старанието, което ще приложите.
Лимитът се определя от продължителността на живота, а не от паметта. Хората, които казват: „Мозъкът ми е претоварен“, просто не могат да го използват както трябва.
Такива лесно можеш да разбереш. Представете си iPod, на който има милион песни. Трудно можеш да намериш, коя да е ако нямаш добра система за навигация.
Добра навигация имат тези, които се учат и непрекъснато се усъвършенстват.

Ако сте сериозни в желанието си да израстнете духовно силни и здрави, е необходимо да развиете един основен навик – да запаметявате стихове от Писанието.
Трябва да се чете Библията, да се запомня и спямо наученото да се действа.
Някой може да каже, че няма добра памет, но той помни много добре телефонни номера и дати, песни, които вече са ретро, имената на любимите си играчи в даден спорт и какво ли още не. В случая става дума за това, кое е важно за вас да помните.
Умението да се помни е действие, което като повтаря многократно дава добри резултати. Установено е, че при запаметяване на откъси от Писанието, мозъкът започва да помни в други области още по-добре.
Защо е необходимо да запомняме части от Библията?
Не винаги ще имате Библии пред вас. Когато разговаряте с някого и имате Божието Слово в ума си, вие по-добре ще му свидетелствате за Божието действие на земята, за Неговата благодат и спасение.
Ако сте запомнили части от Писанията, независимо къде се намирате, можете да разсъждавате върху тях и да ги свързвате с конкретна ситуация.
Ако до сега не сте опитвали да запоняте стихове от Библите, започнете от днес. Ако запомняте по един стих на седмица, за една година ще знаете вече 52 стиха наизуст. Ако продължавате упорито в тази насока, ще разполагате с части от Библията винаги, когато ви се налага, без да я имате пред себе си.
А това ще ви помогне да направите Библията жива за вас, така както никога не е билa до сега.