Петър и Славка имаха около себе си малка сплотена общност от вярващи, но това близко общение ги притесняваше.

Един ден Петър предложи:

– Хайде да намерим малка църква, но достатъчно голяма, така че никой там да не забележи, ако ни няма.

– Не е лоша идеята ти, – съгласи се Славка. – Тогава ще можем да пропускаме някои служби, без да ни се обаждат или да ни изпращат съобщения, за да ни проверят къде сме и защо не сме на богослужението.

– Освен това, – Петър повдигна веждите си нагоре, – нека хората участват в живота ни, но не мислиш ли, че е прекалено, всички да бъдат и в бизнеса ни?

Двамата започнаха да съставят списък за всичко, което желаеха да имат в новото църковно тяло.

– Да има по-оживено детско служение, – предложи Славка.

– Може и малко кафене, където да се отбиваме по различни поводи, – замечта се Петър. – И то да бъде в самата сграда.

– Хвалението да пее по-жизнени песни, – оживи се Славка.

Списъкът бе дълъг и подробен.

Накрая Петър отбеляза:

– Всички тези неща са важни за една църква, но ако хората искат да разговарят и през другите дни на седмицата освен в неделя, смятам, че е малко прекалено.

– О, не! Благодаря! – възкликна Славка.

Двамата може да са намерили перфектната църква според техните разбирания, но дали не са нарушили нейното „съвършенство“, като са станали нейни членове?!

Сутринта слънцето надникна между облаците. То развесели и оживи всичко наоколо. Птиците събудили се рано, настройваха гласовете си, за да излеят песните, родили се в сърцата им.

Прасето се бе отъркаляло в гьола край плевнята и самодоволно грухтеше.

Котарака мина край него и му се присмя:

– Пак си правило кални бани.

– Няма по-щастливо животно от мен в този двор, – изгрухтя прасето. – Няма за какво да плача, нито да тъгувам.

– Ха ха …., – засмя се котаракът, – по-самолюбива твар от теб не съм виждал.

– И господарят няма да ме забрави, – продължи безгрижно прасето, – ще ме посети, ще ми донесе нещо за ядене, ще ме почеше по корема. Какво знаеш ти? Ние сме приятели с него.

– Може и да ти попее, – подигравателно допълни котаракът.

– А защо да не го направи? Той е доволен, когато напълня търбуха си. Усмихва се и ми се радва – каза прасето.

– За това си станал толкова дебел, – измърка котаракът и отскочи настрани от прасето.

– Ям и ми е добре, а ти ми завиждаш, че човекът ми е приятел и че много се грижи за мен.

– Бог да ме пази от такива приятели, – измърмори под носа си котаракът. – Горкото прасе, то не знае, че скоро ще стане на наденички.

Денис имаше прекрасен баща. За него татко му бе непобедимият супер герой. Такъв родител рядко се среща.

Баща му го научи да кара зимни кънки. Той бе много търпелив и грижовен с малчугана.

Другите татковци понякога се сбиваха, но неговия никога. Четеше му приказки и му пееше песни за лека нощ.

Ако Денис се изпуснеше в гащите, баща му не се караше.

Веднъж малкото момче ритна топката така, че счупи прозореца на съседа, но неговия татко не се разкрещя, както правеха всички останали.

За малчугана баща му бе:

– Истински мъж.

За сръчността му и умението да се разбира с хората, хвалеха баща му, а Денис приемаше одобрението така все едно бе отправено към него.

Докато беше малък бащински бе поучаван:

– Можеш да станеш, какъвто искаш, само не обратен.

Денис порасна, а наставленията продължаваха:

– Хомосексуализма е оръжие за масово унищожаване. Той не е естествен. Ако всички станеха такива, човечеството бързо ще изчезне.

Когато по телевизията даваха репортажи за гей парадите бащата на Денис клатеше загрижено глава:

– Това не е нова сексуална ориентация, а мода. Били малцинство, глупости. Ами на тези паради малко ли са тези, които излизат?

Денис бе вече младеж. Той дружеше с Ганчо още от малък.

Една вечер Денис минаваше през парка и чу тих шепот и …… въздишки. Любопитството му надделя и той надникна зад храстите.

Денис се отдръпна като попарен. Неговият най-добър приятел се целуваше с Цецо от другата махала.

Отвратен, той си тръгна. Срамуваше се заради приятеля си. Беше разочарован.

– И да не ми каже, – възмущаваше се Денис.- Сигурно защото е чул какво казва баща ми за такива ….

Болката бе голяма. Те бях приятели от деца. Заедно са правели пакости и какво ли не. Споделяха всичко помежду си, а сега …..

Всяка вечер Тони заедно с малката си дъщеря Пепи и съпругата си Дени се покланяха на Бога, пейки песни. Тони имаше ужасен глас, но това не смущаваше останалите. Четяха Библията и се молеха.

Една вечер Пепи се усмихна и погледна към баща си:

– Радвам се че имам татко на земята и Татко на небето, които много ме обичат. Щастлива съм, че мога да говоря с вас по всяко време, когато поискам. И когато ме чуете, веднага ми се притичвате на помощ. Лека нощ.

Малкото момиченце затвори очи и заспа.

Тони бе очарован. Бог му бе проговорил чрез малката му дъщеря:

– Чрез устата на дъщеря ти съм ти отредил сила заради зложелателите ти, за да накараш да млъкне врагът и отмъстителят.

Тони падна на колене и тихо промълви:

– Благодаря ти, Господи, че споделяш с мен името си „Баща“ или „Татко“. Това откровение за моята роля придобива ново и по-значително разбиране за това. Любовта на Пепи към мен като земен баща, няма да намали тази към Теб, дори ще бъде по-силна. Тя знае как да се моли, защото за нея това е разговор с Баща, Който я обича.

Тони бе развълнуван.

– Боже, Ти си не само мой Баща, но и на моята дъщеря……

„Ако искам истински да се моля, – мислеше си той, – трябва да се поуча от детето си. – Моят ум и сърце трябва да се фокусират повече към опознаването Ти, а не на това как се моля…“

Този ден Тони научи важен урок от дъщеря си.

– Всеки от нас може да представи нуждите, страховете и радостите си на Баща, Който ни обича и винаги намира време да ни изслуша и помогне.

Първоначално птиците били безкрили. Един ден Бог направил криле и казал на всички пернати:

– Елате вземете този товар и го носете на гърбовете си.

Почувствали новото си оперение, птиците запели от радост прекрасни песни. Когато запеели, перата им блестели в многоцветни нюанси на слънчевата светлина.

Веднъж получили заповед:

– Издигнете се сега с този товар нависоко!

Но те нямали такава способност и се смутили. Много от тях не били много решителни и се отказали, но други се подчинили и се опитали да се издигнат нагоре към небето.

Известно време това се оказало доста трудно за тях, но те притиснали товара към сърцата си и крилата сраснали към телата им. Скоро след това те се научили да ги ползват и се издигнали високо в небето.

Така тежестта върху гърба им се превърнала в криле.

Ние сме безкрили птици, а нашите задължения и работа, поверени ни от Бога, са тези крила, които са предназначени да ни издигнат до небето.

Когато гледаме на товара и затруднението си, ние изпитваме страх. Но когато ги вземе на раменете си и ги притиснем към сърцето си, те се превръщат в крила, които ни издигат по-близо до Бога.

Блажено е бремето, колкото и да е тежко то, поставено върху раменете ни чрез ръката на Самия Бог!