Събранието съвсем не вървеше. Всеки от изказващите говореше мудно, а последният дори приспа присъстващите.
Накрая не се стърпя и стана старата учителка Ленова. Тя беше сладкодумна жена. Като опитна педагожка тя се вживяваше в ролята на детска възпитателка. Вдигна едната си ръка, разпери пръсти и попита:
– Колко пръста има тук?
– Пет, – обадиха се неколцина.
– А еднакви ли са? – отправи тя следващия си въпрос.
– Не! – обади се дрезгав глас.
– Всеки пръст си има своето място, – започна Ленова своето наставление. – Когато ръката върши дадена работа, всеки от тези пръсти вземат участие, но всички действат като един и никой не търси кой какъв дял има в това. Така ли е?
– Да, – обади се някой вяло.
– Никой на никого не се сърди. Всеки участва според силите си …
– Аде, карай нататък, – засече я някой.
– А как се грижим за тях? Делим ли ги на големи и малки? – продължи с въпросите си Ленова.
– Не!
– Наказваме ли някой от пръстите? Е, освен ако не го ударим или чукнем по невнимание, но и тогава не преставаме да се грижим за него.
На хората им стана скучно и те с нетърпения очакваха края на историята. Ленова усети, че е прекалила с търпението им и пристъпи към края:
– Имаме равни грижи и еднаква обич към всички пръсти на ръката, за това тя е силна и се справя с най-трудните и тежките задачи, но скърбим и ни боли, ако се нарани дори един от пръстите на ръката. Така ли е?
– Правилно, – потвърди един възрастен човек седнал на първия ред.
– И какъв е края на притчата? – обади се един нетърпелив глас от задните редове.
Ленова усети, че всички очакват с нетърпение да разберат, какво точно си бе наумила да им каже и продължи ентусиазирано:
– Ако всеки си гледа работата, както трябва и ако някой пострада, вместо да го съди, му подаде ръка и му помогне, нещата няма да се затлачват така. Работата ще е спорна за всички и ще сме доволни и удовлетворени. А ние какво правим? Мърморим и негодуваме на местата си, но сме небрежни към собствената си работа, на събранията предъвкваме едно и също, някои дори успяват и да си подремнат, а резултат няма.
В залата екнаха ръкопляскания, дори и задремалите се събудиха ….