На рождените си дни Тосканини се отказвал от всякакви почести и поздравляния.

Такъв ден прекарвал в интензивна работа, репетирал със оркестъра си програмата за предстоящите концерти.

Въпреки забраната на Тосканини, при маестрото се явил един от приятелите му и го поздравил. Между другото го попитал:

– Артуро, недей да криеш, на колко години всъщност ставаш на 86 или 87 години?

– Не знам, – отговорил Тосканини, – водя отчет на всички партитури, всички репетиции, всички плочи със записи на изпълненията на моя оркестър. Нима съм длъжен освен всичко това, да правя сметка и на годините си?

Страно е, че Берлиоз започнал да е насочва към музиката още от детството си, но не можел да търпи пианото. Зато пък с удоволствие свирел на китара, флейта и флежолет.
Той имал изключителна памет и до съвършенство овладял пеенето направо от партитура.
Когато пристигнал в Париж, младият Хектор, решил  първо да постъпи в хор. Той отишъл на прослушването. Там с изненада го попитали:
– Къде са ви нотите, млади човече?
– Защо са ми? – попитал учудено Берлиоз.
– Вие сте дошли на прослушване, нали? Как мислите да пеете, ако нямате нотен запис?
Берлиоз отговорил:
– Много просто.
– А какво ще пеете?
– Каквото поискате. Дайте ми каква да е партитура, солфеж или тетрадка със ноти.
– Вие пеете направо от листа? – изненадал се ръководителят на хора. – А по памет можете ли нещо да ни изпеете?
– Това е лесно. По памет зная оперите:  „Вестал“, „Кортес“, „Стратоника:, „Едип“, също „Ифигения „, „Орфей“, „Армида“…..
– Достатъчно. Непостижима памет! Тогава изпейте арията от „Едип“ „Тя ме обсипва….“
Берлиоз под акомпанимента на цигулка превъзходно изпълнил арията и бил приет в хора.

Като професор в Консерваторията на Санкт Петербург, Римски-Корсаков обикновено проверявал работата на своите ученици, като им показвал пример от представената му партитура, сядайки на пианото. Понякога карал учениците си да изсвирят някои части от партиите.
Разказват, че веднъж се обърнал към един от бъдещите композитори с думите:
– Изпейте ми тази басова партия
Младият човек пробвал, но промърморил сконфузено:
– Не мога, прекалено ниско е ……
– Композиторът трябва да има глас за седем октави, – назидателно казал Римски Корсаков и веднага запял партията с дълбок дрезгав бас.

Паметта била най-големият дар, който притежавал Артуро Тосканини.

Един ден, когато станал от мястото на обикновен виолончелист и застанал на диригентския пулт за първи път първото, което направил, било да затвори партитурата лежаща пред него.

Операта „Аида“, която представяли тази вечер, била напълно съхранена в паметта му, въпреки, че той до тогава не се е качвал на диригентския пулт.

Той си спомнял не само нотите, но и всички знаци, които е поставил Верди за изразително звучение на музиката.

Ето това се казва памет!