Най-възмутителната особеност на глупостите е тая, че докато ги вършим, са невидими за нас. Ние ги забелязваме обикновено късно, а често и никога.
Характерно варварството на нашето общество е, че никой за никого пет пари не дава. Нито има желание да признае някой по-високо от себе си, камо ли да прояви обич към него. Зад видимо интимната връзка най-често се крие съвместно извършено престъпление.
Навярно не един път сте чували:
– Защо го осъждате? Той се бори за запазване на българския лев. И за да го запази, го пренася от държавните каси в собствения си джоб.

Достатъчно ли е да се дава образование само на 2–3% от децата, за да израсне в България свободно образовано поколение?
Трудно да се променя манталитетът на възрастните. Но ако работата с младежта се окаже успешна, след 15–20 години, родените в нова България, ще определят политиката и тогава нашата страна ще бъде нормална. Капитализацията на нашите компании няма да е по-малка, отколкото в някои страни, а пенсиите ще са достатъчни.
Нашите държавници правилно са пресметнали, че на децата не им трябват Интернет. И висше образование не им трябва. Те трябва да останат неуки, да пият, да се отдават на различни пороци, за да гласуват за когото им каже телевизорът и да не задават въпроси как всъщност действат в страната политиката и икономиката.
Икономическото развитие на България зависи от интелектуалния й потенциал. Суровинните отрасли в страната ни имат ограничен потенциал за нарастване. Не защото имаме малко запаси, запасите за сега има много. Минералните ресурси са огромни, но това никому не е нужно. Колкото и да се потим да продадем повече, отколкото сега, няма на кого. Съвременният свят е свят на информационните технологии. Това е свят, където се продават и купуват продуктите на интелектуалния труд.
Сред нашето население 2,5–4 милиона души са активната движеща сила на обществото, това са учени и предприемачи, с други думи, интелектуалният елит. Това са хора, които у нас и другаде печелят над 100 хиляди долара годишно. Всеки от тези хора създава интелектуални ценности за не по-малко от 350 хиляди долара годишно.
Обръщам внимание на следното: брутният вътрешен продукт, който могат да дават тези хора, е по-голям от целия брутен вътрешен продукт, който можем да получим от всички отрасли на икономиката, взети заедно. И това наистина е така.
Задачата е да се възпроизвеждат висококвалифицирани хора. Какво е необходимо за това?
Първо, образование и култивиране на идеологията на предприемчивостта. Обикновено образование никому не е нужно. Разумни хора има колкото щеш. Ценен е само онзи човек, който може да настрои ума си в служба на индустрията, в служба на обществото. Ето такъв човек струва пари.
Смятам, че създавайки усещане за неувереност и незащитеност у младежта и предприемачите, нашата система нанася огромни щети на страната. Държавната идеология, господстваща в правозащитната ни система, води до това, че хората напускат страната.
Лесно можете да пресметнете колко всъщност може да спечели един такъв човек през целия си живот. И колко би могла да спечели страната, ако този човек работеше тук. Та, ако двайсет и петгодишен човек напусне страната, защото го е нагрубил някой катаджия или го е проснал по очи на земята някой данъчен полицай, от това страната губи милиони долари. Само за един миг. Изхвърля ги. Всяка година хиляди такива хора напускат България.

Странен човек беше. Като че ли прекалено много се отъждествяваше с хората изпаднали в беда. Мисля, че затова раздаваше сладкиши и дребни пари на другите, за които смяташе, че ги искат. Той знае какво е да жадуваш за нещо. И жадуваше заедно с тях.

Помня как зяпваше невярващо и учудено сакати и недъгави, гърбави, джуджета, еднокраки, едноръки или хора с деформирани крайници. Отгатвах мислите му. Без да знае какво им се е случило, той се боеше да не му се случи и на него, а не винаги бе лесно да му се обясни това. Не можеш да го убедиш, че никога няма да пострада от нещастен случай или да се разболее тежко.
Забелязвам, че избягва да ги гледа в упор. Случваше се ръката или крака му да замръзнат в някаква неестествена поза или да се сгърчват, когато беше близо край тях.
Един ден го попитах:
— Защо искаше да му дадеш нещо?
Пред нас стоеше човек, неестествено навел глава, а погледа му бе безизразен, отсъстващ. В мислите си бе някъде другаде.
— Почувствах се щастлив — заявява той, като сви рамене и примижа на слънцето.

Изглеждаше леко притеснен и смутен.
— Тъй ли?
— А когато се чувствувам щастлив — продължава той, — обичам да давам. Лошо ли е това?
— Никак. Радвам се, че си бил щастлив. А защо беше щастлив?
— Защото знаех, че ще му дам парите. — Той спира за малко и се смее нервно. — После като разбрах, че това ме прави щастлив, прииска ми се да дам монетата, защото бях щастлив, че ще я дам.
Усмихнах се, но дълбоко в себе си разбирах, че е прав. Ние ставаме истински щастливи, когато разбираме, че трябва да дадем и го правим.

Хората обичат да живеят хубаво и обикновено са податливи на нервни разтройства. Те имат добър вкус и се радват на висок жизнен стандарт, някои от тях са добре образовани, над средното равнище, що се отнася до способности и интелигентност.
Всеки харчи. Никой не пести. Нервните разстройства се проследяват много по-трудно от самоубийствата, защото по-трудно се разпознават, но и по-лесно се прикриват. Самоубийството е последното нещо, което прави човек. Но кой може да каже със сигурност кога нервите на някого започват да не издържат?  Нервните разстройства наистина се появяват редовно във всички възрасти и занятия, сред всякакви хора: слаби и дебели, високи и ниски, добри и лоши.
Доста от хората са разведени. Повечето пият и отделят за обяд много време. Много мъже флиртуват. Всички жени откликват, освен няколко, които са много религиозни, скучни или твърде млади, сега навлизат в живота и не могат още да разберат как стоят нещата.

Повечето от нас харесват работата си, въпреки че се страхуват, дали ще успеят. Мечтаят да напуснем, за да работим на друго по-добро място. Печелят пари и се забавляват. Четат книги и гледат телевизия. И времето някак минава.

Бих казала, че понякога премиаваме през различните фази: човек получава нервно разстройство, отива в глуха линия, подава си оставката или се пенсионира и след това, като че ли умира. Хубавото е, че не мога да посоча за пример някой, който е успял да премине през всички стадии на поражението.

И все пак ня.кои успяват да преодолеят всичките си неуспехи.

Когато сметна, че е настъпило благоприятно време, той се наведе към двамата мъже и заговори доверително:
— Голяма, много голяма работа….,— той умееше да сниши гласа си до необходимото, — но каквото ви кажа тук, между нас да си остане.
Нито работата беше голяма, нито бе нужно да се забулва с такава тайна, но Петър, така се казваше „известителя“, знаеше от дълъг опит, че такова думи винаги предразполагат събеседниците. Успя и сега. Двамата мъже кимнаха в потвърждение и наостриха уши.
— Днес минаха двама монаси, — продължи все така Петър. — И знаете ли какво носеха? …..Носеха мощите на света Петка.
— А, това ли било — нехайно рече Пепо и пренебрежително се облегна на стола. Но Тодор прочут с набожността си, каза нетърпеливо:
— Разказвай, разказвай нататък.
Петър се поколеба за миг. Дали да се престори на обиден и да се нацупи, но веднага се отказа.  Това нямаше да му донесе нищо.
— Нима не сте чували коя е света Петка? — продължи все така шепнешком.  — Преди една неделя игумена на нашия манастир сънувал чуден сън. Явил му се Дух божи, целият окъпан в неземна светлина, и с глас на медна тръба му казал: “ Иска ли да облекчи страдащите, да върне здравето на болните?  Тогава отиди на това и това пусто място и там изрови костите на света Петка“. На утрото игуменът повел братята от манастира, поръсил мястото със светена вода и щом копнали, разнесъл се звук на камбани и изведнъж пред тях се появили костите на светицата. И знаете ли какво чудо станало? Едва понесли мощите и насреща им — болна жена. Още от дете краката й били изсъхнали, после и лош цирей ослепил едното й око. Тя помолила за благослов. А те й дали да докосне с пръстите си свещените останки. И щом се допряла до тях, сляпото око на жената прогледнало, болните й нозе се изцерили и тя се изправила на тях.
Петър  без особена мъка съчини тази история, но после осъзна, че Пепо и Тодор бяха яки и здрави мъже, та  трябваше да измисли нещо по-засукано:
— Сто крачки по-нататък — ново чудо. Срещнали един отчаян човек  Някакви шмекери го изиграли, та изгубил всичко  и сега бил решил да посегне на живота си. И на него дали да се допре до костите.
— И веднага в джоба му се появили две кесии пълни с пари — през смях завърши вместо него Пепо. — Или може да са били три, а?
Без да губи самообладание Петър попита:
— И до твоите уши ли стигна разказът за тези чудеса?
Пепо троснато рече:
— И каква костичка ти оставиха тези монаси?
— Ей тази, най-мъничката. — Петър показа кутрето си. — Река от сълзи пролях, за да измоля една костичка да ми дадат. Е, склониха, но ми заповядаха за по-малко от хиляда лева да не я давам.
Тодор се прекръсти набожно, но Пепо се изсмя.
— Искаш ли пък сега аз да ти разкажа една история, Петре? Слушай, тя  по нищо не отстъпва на твоята, ще видиш. Едно птиченце ми каза, че във вторник, когато копаели гроб за баба Димитра там се навъртал и някакъв божи човек. Случило се, че извадили от земята няколко стари кости. „Божият служител“ ги събрал всичките и още на часа ги нарекъл: „Тази ще е от света Филомена, тази — от света Варвара, тази пък… от света Петка…
Цялата злоба, натрупана в Петър, избухна изведнъж. Той скочи, брада му трепереше от гняв, а очите му мятаха светкавици:
— Анатема на онзи, който дръзне да похули слугите Христови…
— По-кротко, по-кротко с анатемите, Петре — рече уж незлобливо Пепо, но имаше нещо в думите му, което подплаши Петър и  той грабна шапката си и набързо излезе навън.