Михаил откак се помнеше все носеше очила, но скоро ги замени с контактни лещи.

Един ден, докато си миеше ръцете в банята, падна едната му контактна леща.

Опита се да я намери, като застана на колене и зашари наоколо с ръце.

Майка му влезе и попита:

– Какво правиш?

– Падна ми едната леща, – обясни смутено Михаил.

И тя коленичи, огледа се и бързо забеляза това, което бе изгубил синът ѝ и бързо му я подаде.

Михаил изненадано попита:

– Как намери контактната ми леща толкова бързо? Аз я търся поне от десет минути.

– О това е много лесно, – засмя се тя. – Ти търсеше лещата си и се надяваше, че ако не я намериш аз ще я заменя с нова. А аз си помислих колко много пари отново трябва да дам за подмяна на изгубената, а това са средствата за продуктите за следващата седмица. Именно там е разликата.

Нашият фокус често се определя от нашите нужди.

Майката осъзна колко е важно да се намери контактната леща и това подобри способността ѝ да се фокусира. В резултат на това тя откри точно това, което търсеше.

Върху какво точно се съсредоточваме в живота си, има голямо значение за нас.

Ако фокуса ни е върху лекомислени желания или лични амбиции, а не върху Божието царство, ще изпуснем не само Него, но и всички онези неща, за които сме се надявали да постигнем.

Следователно нашият фокус трябва да бъде винаги в правилната посока.

Доктор Петров бе известен специалист в областта на онкологията. Един ден той трябваше да отиде на конференция в друг град, където щеше да получи награда за медицински си изследвания.

Два часа след излитането на самолета имаше аварийно кацане на най-близкото летище заради технически проблем. Докторът се страхуваше, че не ще успее да стигне навреме, за това нае кола.

Скоро след като потегли към града, където трябваше да бъде конференцията, времето се развали и се развилня силна буря. Поради проливния дъжд той зави в грешната посока и се изгуби.

След два часа неуспешно шофиране Петров разбра, че няма да стигне така доникъде.

Бе гладен и ужасно уморен, затова реши да потърси някъде да отседне.

След известно време се натъкна на малка схлупена къща. Отчаян, той излезе от колата и почука на вратата.

Отвори му красива жена.

– Извинете мога ли да използвам телефона ви? – попита я той.

– Нямам телефон, но заповядайте в дома ми, докато времето се оправи.

Докторът прие любезното ѝ предложение. Жената му предложи чай и нещо за ядене.

– Бихте ли се помолили заедно с мен? – покани го тя.

Петров се усмихна:

– Аз вярвам само в упоритата работа, а не в Бога.

На слабата светлина жената застана над едно детско креватче и започна да се моли.

Докторът разбра, че тя се нуждаеше от помощ, за това след като свърши молитвата си, той я попита:

– Какво искате Бог да направи за вас? Мислите ли, че Бог ще чуе молитвите ви?

Жената тъжно се усмихна и каза:

– Детето в креватчето е моя син. Той страда от рядък вид рак. Има само един лекар, който може да му помогне, но аз няма пари, за да си го позволя. Освен това той живее в друг град. Казва се Петров, голям специалист в онкологията. Бог все още не е отговорил на молитвата ми, но знам, че той ще помогне … и нищо няма да наруши вярата ми.

Доктора бе зашеметен. Той остана безмълвен, само се разплака, а след това тихо едва чуто прошепна:

– Господ е велик…

Петров си спомни всичко, което му се беше случило през този ден. Първо повреда в самолета, след това силен дъжд, поради който се изгуби.

И всичко това стана, защото Бог отговори на молитва на една бедна и безпомощна майка.

Това бе един шанс и за Петров да напусне материалния си облагодетелстван свят и да помогне на една бедна жена, която разчиташе единствено на Бог.

Ченко обичаше да се занимава с фотография. Това бе любимото му хоби.

В църквата правеха преустройство и бяха нужни доста средства. Ченко даде от сърце определена сума, но усещаше, че има нещо повече, което се иска от него.

Един ден Бог му говори:

– Дай снимачното си оборудване за строителния фонд.

Ченко се натъжи, но реши:

– Не мога да избегна правилния избор. Ако се подчиня това ще ме доведе до благословение.

И той продаде цялото си фотографско оборудване, а парите внесе в строителния фонд.

Много хора в църквата също жертваха лични притежания и много скъпи за тях вещи. Накрая, когато преброиха сумата, тя се оказа напълно достатъчна за строителното преустройството, което бяха предприели.

Няколко месеца един мъж позвъни на Ченковата врата. Той носеше две големи чанти.

– Вие ли сте Ченко Димитров? – попита мъжът.

– Да, аз съм.

– Това е за вас.

Мъжът остави чантите и си тръгна.

Ченко погледна да види какво има в чантите. В тях той веднага разпозна своето фотографско оборудване.

Бог му бе върнал всичко.

Много пъти Той ни тества, за да види, към кого е истинската ни преданост. Дали е в „нещата” или в Него?

Петър мечтаеше да стане лекар. За това учеше упорито в училище, но когато дойде време да постъпи в университета, баща му каза:

– Не мога да те издържам. Парите не стигат. Не мога да ти помогна.

Младият мъж трябваше да остане и да помага на баща си във работата му на полето.

Времената бяха трудни, парите бяха оскъдни и Петър почувства, че трябва да се подчини на желанието на баща си.

Мина време и той се насити на селския живот. Опакова нещата си и потегли към големия град. Със себе си отнесе сърце пълно с горчивина и негодувание към баща си.

До края на живота си, Петър сдържаше гнева си, но обвиняваше баща си:

– Той потъпка мечтата ми.

Младият мъж почти не допускаше хора до себе си.

Горчивината, която таеше в себе си, постоянно се отразяваше на всяка връзка, която успяваше да развие, но не можеше дълго да я задържи.

Чувстваше се отхвърлен, за това често се изолираше от околните.

Местеше се от работа на работа. Не можеше да се установи на едно място, а и работата му не спореше.

Един ден срещна Елена. Тя пожела да се грижи за него. След бърз годеж, те се ожениха.

Три седмици по-късно, неочаквана експлозия от гняв почти сложи край на всяка привързаност, която младата булка изпитваше към него.

Елена не го остави, но се сви пред буйният му нрав.

Повечето от нейните приятели отказаха да ходят в дома им. Те не можеха да понасят Петър, защото той бе изпълнен с много гняв и огорчение.

Дори когато Петър не можеше да се грижи за себе си, отровата на негодуванието и горчивината продължаваше да го разяжда. Колкото по-дълго сдържаше гнева си, толкова по-жестоко жлъчта го изгаряше.

Хубаво би било душата на този човек да бъде изцерена и той да се изпълни с радост и мир, но за съжаление това не се случи.

Петър умря огорчен и ядосан на всички.

Каквато и причина да е имал бащата да задържи сина си, тя не оправдава огорчението на Петър.

Запитайте се:

– Кой е страдал най-много през тези години?

Със сигурност това не е бил бащата, а синът.

Запомнете, че когато сдържаме гнева и огорчението си, целият ни живот ще бъде потопен в тяхната отрова.

Баща му почина в болницата и Тодор трябваше да отиде там и да прибере нещата му. Той не се изненада от малкия багаж, който му връчи една от медицинските сестри.

– Той не бе взискателен човек, – сподели тя. – Дори и на малкото се радваше.

– Такъв си беше, – потвърди Тодор. – Усмихнат, готов да окуражава и подкрепя другите.

– Но какво го правеше толкова щастлив? – попита докторът, който бе в стаята.

– Неговото „притежание“ не се побира в нищо, макар външно да изглежда, че няма нищо, – въздъхна Тодор.

– Хем има, пък няма ….. Как да се разбира това? – попита медицинската сестра.

– Непоклатимата му вяра в неговия Изкупител Исус, бе неговото богатство и това му бе достатъчно, за да бъде весел и жизнерадостен, – усмихна се Тодор.

– Да, но нали човек иска да има кола, дом, пари, за да си купи много други неща, – възрази докторът.

– Докторе, – тъжно поклати глава Тодор, – за баща ми бе важно фокусът на сърцето му. То бе насочено към Бога. Както обичаше Него, така обичаше и хората.

– Забелязах, че докато беше в отделението, той се разкарваше в коридора, поздравяваше всички, – спомни си медицинската сестра. – Ако някой плачеше, той отиваше при него и го утешаваше. Сякаш живота му бе съсредоточен към добруването на другите.

– Можем ли да бъдем някога доволни, от това което имаме? – попита Тодор. – Желанието да притежаваме още, не ни ли разсейва от любовта на Бога.

– Твоят баща е бил прав, – добави докторът. – Това, което ценим се отразява на начина ни на живот.

– Сърце на баща ми бе насочено към Господа, там бе неговото съкровище, – каза Тодор и си тръгна.