Здравето и живота не се купуват с пари. Стоян Малинов печелеше много, но не това бе най- важното в живота му.

– За да те запомнят хората, трябва им се отдадеш безвъзвратно, – каза той на бай Горан.

Двамата бяха станали приятели при един спешен случай, когато спасяваха пострадали хора.

– Не се ли изразходваш прекалено много? – попита бай Горан.

– Но умираш щастлив, – каза възторжено Стоян .

– Доста си известен дори и в Интернет. Не се ли затваряш много в Мрежата?

– Интернетът не е затвор, а прозорец към света. Имаш възможност да общуваш с много хора на различни теми. Чрез него можеш да се самообразоваш, дори да получиш квалификация от няколко университета.

– Да, – съгласи се Горан, – разширяваш мирогледа си. Но информацията е стока, а в Интернет я получаваш напълно безплатно, а има търговци в мрежата, които продават доста умело.

– В Нета се продава и купува всичко. Ако прочетеш какво е написано за теб там, ще се видиш съвсем различен, а това „огледало“ често лъже.

– И ти е хубаво да пребиваваш във виртуалния свят?

– Понякога Интернетът е отвратително реален. Създаден от Пентагона за нуждите на ЦРУ, днес мрежата се е превърнала в колосален изповедник. В него можеш да намериш всичко, дори това, което не ти трябва. Свобода и насилие, любов и измама, производство и пазар, политика и реклама, порнография и изкуство.

– А ти какво всъщност търсиш в Интернет?

– Забавлявам се. Често ме занимава не експлоатацията на човек от човека, а наглостта на човешката личност. Лишаваме се от чувства и свободата да мислим. Харесва ни да сме роботи. Превръщаме удоволствията си в спорт и бизнес. Не може от всичко да се печели, понякога човек губи. Представи си любов без мъка.

– Не е ли Мрежата, Стояне, един „отвъден“ свят? В който няма съприкосновение, истинско разбиране. В него можеш ли да усетиш мощна мишца, която те подкрепя? Като, че ли всичко е толкова далече там, на хиляди километри от теб.

Стоян се засмя, той не можеше да разбере бай Горан, защото ги деляха две поколения, но и Горан трудно го разбираше.

Една бабичка продаваше репички в края на пазара. Даваше ги по лев за връзка.

Всеки ден при нея идваше млад мъж, даваше ѝ по един лев, но не взимаше репички.

Един ден, когато младият човек, отново се отби при бабичката, тя го хвана за ръката.

– Искате да знаете, защо оставям пари, но не вземам репичките ви? – попита мъжът.

– Не, това изобщо не ме интересува, – каза бабата, – просто днес връзката е по два лева …..

На Павел Босяшки не му провървя много. Близо до земята му построиха голям пазар. Шофьорите, които идваха всяка седмица тук, превръщаха земята му в импровизиран паркинг.

От началото Павел се опита мирно да разговаря с тях:

– Моля ви не газете земята ми. Тук засаждам и отглеждам селскостопански култури.

Но отговор нямаше. Хората махаха ръце и го отпъждаха като досадна муха.

Павел не искаше да се откаже толкова лесно и продължаваше да настоява за правото си, но ответна реакция така и не получи.

Изнервен и обезсърчен, той започна да ги ругае. Постави предупредителни знаци, но и това не помогна.

Един ден се засмя и си каза:

– Знам как да ви отуча да паркирате в земята ми.

Когато наглите шофьори оставиха колите си отново там и отидоха на покупки, Павел седна на трактора си и започна да разорава терена около колите. На нахалните шофьори им трябваше доста време, за да излязат от разорното поле и да достигнат асфалта.

Павел не бе злонамерен спрямо тях, дори помогна на най- нещастните автомобилисти да излязат на пътя.

Но наглостта на тези хора бе безкрайно голяма. Някой от тях се бе оплакал в полицията:

– Някакъв ненормален затрупва колите ни с пръст и не можем да излезем на шосето.

В полицията вдигаха рамене и обясняваха:

– Това е частна собственост, а не паркинг. Той може да прави там каквото си иска. Вие какво правите на неговата земя?

Повечето засрамени навеждаха глава и си тръгваха, но имаше и такива, които ругаеха Павел:

– Ще му дадем да се разбере ….

Интересно, какво са очаквали тези хора? Някой безпомощно да ги моли до безкрайност да му освободят земята ли?

В началото на 20 век американският химик Хърбърт Доу изобретил нов метод за добиване на бром чрез електролиза, което давало възможност да се продава бром на цена 36 цента за паунд.

Това не се харесало на немските индустриалци, които до този момент се явявали монополисти по производството на бром., продавайки го по 49 цента за фунт.

Желаейки конкурента да банкрутира те започнали дъмпинг  продажба на брома в САЩ с неизгодна за себе си цена от 15 цента на фунт, знаейки, че Доу не може да се конкурира с тази цена дълго време.

Но Хърбърт не бил глупак, започнал чрез посредници да изкупува дъмпинговия немски бром в Америка. Прекупвайки го, той го изпращал обратно в Германия и го продавал на цена 27 цента за фунт.

Германците недоумявали:

– От къде се появи в Германия по-евтин бром? Кой изкупува всичкия ни товар в Америка?

Те не осъзнали, че ги бият с тяхното оръжие. Те понижили цената на брома до 10 цента за фунт и благодарение на тактиката на Доу се стигнало да падане на цената на брома в Германия.

Докато се открие фокуса, Доу не само устоял на дъмпинговите цени в САЩ, но забогатял от разликата в цената. Освен това съумял да превземе от германците собствения им пазар на бром.

Фирмата за производство на аудиокасети National Audio Company била открита през 1969 г.

Тя била единствената в САЩ, която е запазил оборудването след първата поява на CD, и след това на mp3.

Сега тази фирма е лидер на пазара и произвежда повече от 10 милиона касети със записи за година.

През 2015 г. компанията е продала повече касети от всякога в историята си.

Президентът на компанията обяснява този успех с носталгията по аналоговите вещи, които могат да се държат в ръка.