Животното душеше в гората земята. Нервна и нетърпелива, сърната търсеше нещо. Младежът си спомни една уловка, която беше научил от баща си. Наведе се внимателно, откъсна широк стрък трева, постави го между палците си и духайки през тази проста свирка, издаде рязко, отривисто блеене, наподобяващо гласа на малко, което търси своята майка.
Макар че беше далеч, сърната пристигна с големи подскоци. Младия човек хвана оръжието си, за да я убие, но очите й доловиха това движение.
Тя замря на мястото си. Козината й едва доловимо настръхна. Тя подуши и го погледна въпросително.
Големите й кротки очи трогнаха сърцето му, задържаха ръката му. Сърната пристъпи внимателно, долови миризмата на своя смъртен враг, скочи зад едно голямо дърво и изчезна, преди още да беше угаснало състраданието му.

В историята имаше малко щастливци. Те рядко се мяркаха из страниците й.
Историята се създаваше от хора с очи, възпалени от безсъние, минали покрай радостите на живота с празни ръце, като последни бедняци. Въодушевявало ги е някаква голяма цел, която повечето пъти остава непостигната докрай.
Какво ли ще направиш ако знаеш, че си от ония странни завоеватели, които след всяка своя значителна победа, вместо да се приближаваш към целта си, към големия успех,  непрекъснато и безнадеждно се отдалечаваш от нея?
Кой знае, може би откриваш върховно удоволствие в работата, която  постепенно те приближаваше до онова, което е осъзната или още неосъзната цел в живота ти.
Но вероятно ти прибягваш към самоограничението от страх да не изпусне главното, да не отклони очите си от най-важното. Като александрийските аскети, лакомници по природа и сластолюбиви, които бягат в пустинята, за да се спасяват от самите себе си,  за да се преборят със страстите си, които обикновено се появяваха в рогатите образи на дяволи изкусители.

Като всяка жена есента е променлива. Ту ни предлага радост, ту ни изправя пред беда.
Есента настъпва при нас като непослушно малко момиченце. Тази детска палавост ни дразни. То танцува весело и безгрижно, а в очите му се отразяват огнени пламъчета.
През октомври есента е ласкава девойка. Гледа замислено, като отнесена на някъде. Ще призове царството на приказките и в него ще забравиш проблемите си.
На прощаване есента е като зряла жена. Мила, уморена жена. С вятъра кокетлива, а със слънцето срамежлива. С дъжда пролива двойни сълзи.
Есента преминава през тези три чудесни възрасти като жената. Тя е променлива, но загадъчна. И когато дойде време пак е с вас.

Всички ни бива да си затваряме очите за някои неща. За тях сме почти слепи и глухи.

Например, гледате  някое дърво и виждате… просто дърво, вдървен бурен. Не виждате историята му, не усещате как помпа соковете си, не чувате всяко насекомо в кората му, не долавяте химията в листата му, не различавате стотиците оттенъци зелено, не забелязвате бавното движение следващо слънцето, нито постепенния растеж…

Колко умно от страна на хората, че са се научили да си затварят умовете. Има ли във вселената нещо по-изумително от това?

Когато съм гладна, изпрати ми човек, който мога да нахраня, а когато поискам да пия, покажи ми този, който мога да напоя.
Когато ми е студено, изпрати ми някой когото мога да стопля. Когато съм тъжна, изпрати ми някой, който мога да утеша.
А когато кръста ми стане прекалено тежък и не мога да го нося, и се нуждая от помощ, а наблизо няма никой, който да облекчи товара ми, изпрати ми някой, който заслужава любов, както и аз, на когото да послужа.
Когато ми е нужно време да седна до някого, а на сърцето ми е тежко, срещни ме с някого, на когото да се усмихна.
Когато съм плаха и несигурна, изпрати мо някой, когото да похваля.
Когато ми е нужна подкрепа, покажи ми човек, за когото да се погрижа, а когато  се нуждая от разбиране, изпратими някой, когото ще разбера.
Когато мисля само за себе си, обърна мислите ми към този, който е добър.
Кгато обеднея, прати ми нуждаещ се.
Когато очите ми престанат да виждат святите неща, помогни ми да видя Христос в очите на всеки, на който подавам храна.
Майка Тереза