Не беше нужно много за да се забележи болката и тъгата в очите на Кирил. Той бе жестоко отхвърлен от съучениците си днес.

Дядо му добре знаеше какво бе станало с Кирил, достатъчно бе само да го погледне. Това не се случваше за първи път с внука му.

– Кириле, – нежно каза старият човек, – от време на време ще ни ритат и изхвърлят, но това не означава, че Бог ни е изоставил или че сме извън Неговата воля.

Кирил сбърчи носи и каза:

– Какво знаеш ти?

– Разбери, – кротко продължи дядо му, – това е част от процеса на смирение, който Бог използва, за да ни оформи по подобие на Своя Син.

– Нищо лошо не съм им направил, даже им помагам, защо … – Кирил едва удържа сълзите си.

– Ти обичаш футбола нали? – попита го дядо му.

– Аха, – смънка Кирил.

– Представи си двама играчи успяват да пробият защитата и единият с топката се устремява към вратата. Ритва я силно с крак и тя попада в мрежата. След всичко това играчът благодари ли на топката? Ако тя имаше някакви чувства и можеше да говори, как ли би реагирала?

Кирил се оживи. Ококори очи и се засмя, а дядо добави:

– Тя е свършила добра работа. Остава си напомпана. Овациите получава само играча. Топката едва ли се е почувствала отхвърлена. Тя е направила това, което е трябвало.

Кирил само въздъхна.

– Можем вярно да вършим работата си, да помагаме, да служим и да даваме на другите, – старецът потупа внука си по рамото, – но се случва да бъдем отхвърлени и пренебрегнати. Не оставай неподготвени в такива ситуации!

Петър обичаше да изненадва приятелите си. Те не му се сърдеха за сюрпризите му, дори го насърчаваха в това дело.

– Днес какво си намислил? – полюбопитствува Дечо.

– Някое ново изобретение? – предположи Сава.

– Или слънчево затъмнение? – предизвикателно изпъна шия Дечо.

Петър само се усмихна, подаде им една снимка, която вероятно сам бе направил и ги попита:

– Какво виждате на тази снимка?

– Плаж с вълни, които се разбиват в брега, – повдигна вежди Весо.

– Снимал си нощно време и небето е било буреносно, – отбеляза Дечо.

– Браво придал си му неочаквана тревожност! – възкликна Сава.

– Не познахте, – плесна с ръце Петър. – Я се вгледайте по-внимателно в тъмната част на снимката.

– Е, нищо не виждам, – разтърси глава Сава след дълго вторачване, – само пясък и вълни

– Какво е това? – попита Дечо.

– Хайде, казвай! – Весо хвана за раменете Петър и го раздруса здраво. – Не ни мъчи повече.

Петър въздъхна дълбоко и обясни съвсем простичко:

– Това е автомобилна врата, чиято долна част е повредена и надраскана. Ако се вгледате по-внимателно, наистина ще видите очертанията на вратата.

Колкото и да се взираха и тримата виждаха нощен плаж.

Понякога собствените ни очи могат да ни подведат. За това внимавайте, не се лъжете!

Елена бе млада жена. Тя имаше проблеми в брака. Скоро бе научила, че мъжът ѝ изневерява.

Един ден съседката ѝ Дина видя угриженото ѝ лице и я попита:

– Какво става с теб? Какво те измъчва?

Младата жена със сълзи на очи сподели болката си.

– Ела за малко у дома, – покани я съседката.

Когато двете влязоха в кухнята, Дина взе една тенджера. Наля вода в нея и сложи картоф, яйце и смляно кафе.

Когато всичко завря Дина накара Елена да огледа какво се е получило от сварените продукти.

– Картофът е омекнал. Яйцето се е сварило, а кафето издава сладък аромат, – докладва Елена. – Какво искаш да ми кажеш с това?

Дина се усмихна и поясни:

– Виж и трите са изпитали едно и също „бедствие“. Врели са в горещата вода. Картофът е бил корав и непреклонен, но след това е станал мек и слаб.

– Аха, – усмихна се Елена, – яйцето е крехко вътре, но черупката го е защитила и то е станало вътре твърдо.

– Правилно разсъждаваш, – зарадва се Дина.

– Ами кафето? – попита Елена.

– С него се е случило нещо много интересно. То е променило водата.

– И? – недоумяваше Елена.

– Ако си като кафето, когато нещата стават най-лоши, ти напук на всичко ставаш по-добра и така променяш ситуацията. Ако хората са щастливи, това не означава, че са получили най-доброто. Те просто са направили най-доброто от всичко онова, с което са разполагали.

Бе слънчево. Това предразполагаше за повече срещи и разговори.

Мишо и Дечо седяха в парка и тихо разговаряха.

– Знам, че си счетоводител в банка, а жена ти какво работи? – попита Дечо.

– Тя не работи.

– Как така не работи? – изненада се Дечо. – Все се занимава с нещо.

– Тя си е в къщи …

Дечо се усмихна и попита:

– Кой прави закуска сутрин?

– Жена ми, защото тя не ходи на работа.

Дечо недоволно присви очи.

– Кога става жена ти?

– Събужда се рано, защото трябва да приготвя обяд за децата. Проверява ги дали са добре облечени и сресани. След закуска, следи да си измият зъбите и да дали всичко е прибрано в раниците за училище. Буди бебето, сменя памперса и дрехите му. Кърми го и прави закуска, всичко едновременно, – безизразно изброява Мишо.

– Кой води децата ви на училище? – У Дечо вече се усещаше напрежение.

– Жена ми ги кара до училището, нали тя не работи.

– След като децата си на училище, с какво се занимава тя?

Мишо махна с ръка и веднага отговори:

– Винаги намира какво да прави, докато е навън. Плаща сметки или отива в супермаркета. Като забрави нещо се връща отново.

– С Бебето?

– Разбира се с него, – потвърди Мишо. – След като се прибере, храни бебето, сменя памперса му и го слага да спи.

– Навярно тогава идва ред и тя да си почине?

– Не, – завъртя отрицателно глава Мишо, – Докато то спи, тя мие чиниите, оправя прането и чисти из къщата.

– А ти какво правиш, след като се върнеш от работа? – иронично го изгледа Дечо.

– Почивам си. Уморен съм. Цял ден съм работил.

– А жена ти?

– Прави вечеря, сервира на мен и децата, мие чиниите, подрежда масата. Изхвърля боклука. Разхожда кучето. Помага на децата да си легнат, дава им топло мляко. През нощта става да кърми бебето, да сменя памперса му ако е нужно.

– И на това му викаш, „тя не работи“?! – Дечо бе готов да удари един шамар на Мишо, но се въздържа.

Имаше ли смисъл?!

Този човек не осъзнава какво безценно съкровище има у дома си.

Радвайте и оценявайте Вашите съпруги, майки, баби, лели, сестри, дъщери, защото тяхната саможертва е безценна.

Жената е като солта. „Присъствието ѝ не се помни, но липсата ѝ прави всичко безвкусно“!

Любен седеше отпуснато на дивна и държеше новото лекарство, което му бяха донесли.

– Какво ли може да ми помогне то? – изпъшка отчаяно той.

От кутията изпадна нагънато листче с дребен шрифт.

Любен сложи очилата и започна съсредоточено да се взира в написаното.

Списъкът от симптомите привлече вниманието му:

– Главоболие, болки в гърба, гадене, диария, косопад, често уриниране, депресия, объркване, напрежение в очите, раздразнителност и загуба на слуха … това е типичен следобед за мен! – извика той.

– Какво четеш? – погледна го изумена жена му.

– Ето, на виж! Мислех, че най-накрая са направили лекарство за лечение на симптомите ми, а то било списък със страничните ефекти.

Като отговор на запитването му, човек от фармацевтичната компания потвърди:

– Хора използващи това лекарство са над 70 години. Те се справят със страничните ефекти от много години, така че нямат нищо против да го използват.

– Но на мен не ми помага, а страничните ефекти се засилват, – възрази Любен.

– Нашата фирма сега разработва ново лекарство за противодействие на страничните ефекти ….

– Вашите „незначителни ефекти“ предизвикат кръвни съсиреци и миокардит, – недоволно отбеляза Любен.

– Какво да се прави? – възкликна човекът от фармацевтичната компания. – Ние не сме Бог.