В помещението на фонда влезе бабичка, прилично и спретнато облечена. Само очите ѝ бяха разплакани.

Пазачът първоначално не искаше да я пусне.

– Тук обещаха да ми дадат приют, – настояваше бабата.

– Тук можете да получите само лекарства и сапун, – отговаряше ѝ пазача.

Бабичката упорстваше.

Ситуацията се разреши, когато този разговор дочу доктор Лекова.

– Да, аз я познавам, тя е дошла на правилното място.

Пазачът повдигна рамене. Неговата работа се състоеше само в това да филтрира хората, грешки не се изключваха в тази дейност.

А доктор Лекова вече звънеше на телефона:

– Нужно ми е да настаня възрастна жена …… Изписали са я от болницата ….

– Изгониха ме като котка, – възмутено възклицаваше бабата и поглежда към пазача и докторката, сякаш и двамата бяха лично виновни за нейното нещастие.

Но доктор Лекова изобщо не реагира, с такива проблеми се сблъсква всеки ден. Тя спокойно продължи телефонни разговор.

– Нейният адвокат е сигурен, че докато е била в болницата са ѝ отнели апартамента. Нека да я настаним…..

Последва адрес и телефон на заведението.

Но бабата остана недоволна:

– Не, там няма да отида. Не искам!

Доктор Лекова трябваше да прибегне до хитрост:

– Мила, не става въпрос за вас, вие не сте единствената с такъв проблем при нас ….

И бабата вярва. Какво друго ѝ остава?

Бонифаций бил роб на една благочестива аристократка Аглая. Робството му съвсем не било тежко за него. Бонифаций трябвало само да следи за многобройните желания на господарката си. Работата не била изморителна, животът му бил осигурен, имало много веселие с трапези и развлечения.

Случило се така, че Бонифаций и Аглая се влюбили един в друг, но не могли да сключат брак. Римският закон забранявал подобни отношения между патриций и роб.

Намиращи се блудно съжителство, на влюбените това им тежало и те се стараели това да „компенсират“ с дела на милосърдие.

Веднъж Аглая заповядала на своя роб да отиде в Източната част на Римската империя, където имало голямо гонение на християни.

Бонифаций трябвало да откупи мощите на един от тези мъченици, за да може господарката му да го запази в дома си. Такава била благочестивата традиция сред християните.

Аглая снабдил с необходимата сума пари слугата си. Тръгвайки Бонифаций я попитал на шега:

– Какво ще стане ако аз не намеря тяло на мъченик, а на теб ти донесат моето тяло, измъчено за Христос? Ще го приемеш ли с чест?

Аглая строго го наказала, за това негово лекомислие.

Пристигайки в нужния град, Бонифаций се установил в една странноприемница, а след това се отправил към главния площад, където по това време били измъчвани и екзекутирани християни в цирка, популярно по това време „представление“.

Той си купил билет и седнал на трибуната.

Какво се е случило тогава в главата на юношата, никой не знае. Гледайки страданията на християните, той изведнъж скочил на арената и започнал да целува измъчваните и да ги облива със сълзите си.

Един от войниците го попитал:

– Кой си ти?

Бонифаций твърдо отговорил:

– Аз съм християнин.

Няколко дена пред очите на същата публика той издържал ужасни мъчения. Останал несломен и бил екзекутиран.

След известно време на любимата му наистина ѝ донесли мощите …. на нейния бивш роб.

На 1 април 2012 г, в Yandex била поместена шеговита панорама на Марианската падина. На нея можело да се разгледа потънал кораб, улуци и даже очи на чудовища.

Въпреки хумористичния характер, панорама обвързана с действителното местоположение Марианската падина, както преди била достъпна  за всички потребители.

През юни 2016 г. било публикувано изследване, според което тялото на дълбоководните ракообразни в Марианската падина съдържат по-високо ниво на токсични вещества, отколкото в крайбрежните води на океана, където се събират отпадъчни води, от промишлени и битови отпадъци.

В Марианската падина е намерена огромна бронирана амеба Ксенофиофори с размер 10 см в диаметър.

Когато Грибоедов написал „От ума си тегли“, го посетил баснописецът Иван Крилов.

– Ще ви покажа един свой ръкопис, – казал Грибоедов.

– Добре по-късно ще го прегледам.

– Не, не аз ще ви прочета своята комедия. Ако още първата сцена не ви хареса, аз ще прекъсна да чета. Не се притеснявайте.

– Тогава почвайте, – подканил го баснописецът.

Минали час-два, а Крилов седял на дивана, свел глава на гърдите си.

Когато Грибоедов свършил ръкописа си и въпросително погледнал Крилов, го поразила го промяната, която била изписана на лицето му. Очите му блестели, а беззъбата уста се усмихвала. Той държал копринена кърпичка, с която се готвел да избърше насълзените си очи.

– Не – заклатил тежката си глава баснописецът. Това цензурите няма да пуснат. Те за моите басни се пазарят, а това е много по-негативно и силно. В наше време за подобна пиеса биха ви изпратили на заточение в Сибир.

Мария пътуваше във влака с три годишния си син. Беше препълнено, но младата жена играеше с детето си и общуваше с пътниците, за да убие времето.

– Мони обича да общува с хората. Пита ги как вървят работите им. Хвали някоя хубава прическа, – казва с гордост майката за сина си.

По време на пътуването Мария обясняваше на детето си:

– Ти си вече голям и трябва да се държиш прилично пред хората. Когато кашляш, ето така с длан трябва да прикриваш устата си – и майката поставяше ръка на устата си. – Хубаво е да казваш на хората „моля“ и „благодаря“……

Пътят бе дълъг и изморителен. И Мони скоро заспа в ръцете на майка си.

В този вагон пътуваше баща на четири деца, които бяха станали вече големи и самостоятелни хора. Той бе изморен, връщаше се от работа, но разговорът на Мария със сина ѝ му привдигна настроението и той реши:

„Тази жена с детето си направи вечерта ми приятна, защо да не направя това и за нея?“

Когато този мъж се отправи към вратата, той ѝ подаде навит лист с думите:

– Изглежда сте го изтървали.

Мария бе уверена, че нищо не е изтървала, но с любопитство разтвори листа.

Там имаше 5 лева и бележка: „Почерпете се за моя сметка. Вие сте прекрасна майка, обучаваща сина си на добри маниери. Имам дъщеря на вашата възраст. Надявам се тя да стане добра майка като вас“.

Тези думи докоснаха силно младата жена и очите ѝ се насълзиха.

– А аз постоянно се притеснявам, че не правя нещата както трябва, – каза си Мария. – Понякога си мисля, че съм прекалено строга с Мони, а понякога, че много му позволявам.

Тя се огледа да благодари на възрастния човек за добрите думи, но той вече бе слязъл.