Формирането на снежинките зависи от температурата и влажността на въздуха в ледените облаци, а също и от траекторията на движението им, в която постоянно се променят очертанията на техните лъчи.

Ето защо, много източници твърдят, че няма еднакви снежинки в природата.

Въпреки това при целенасочено търсене Центърът за атмосферни изследвания в САЩ през 1988 г. опроверга тази хипотеза. Експерти успяха да намерят два еднакви кристали сняг.

И през 2015 г. физикът Кенет Либрехт е получил такива в лабораторията си, като им е създал еднакви начални условия за растеж.

Заслужава да се отбележи, че и в двата случая, въпреки приликата, атомната структура на кристалите е била различна.

49 годишна британка е получила електронна ретина и е могла частично да възстанови зрението си, което е загубила преди много години.

Лекарите от болница Радклиф в Оксфорд, Великобритания, оперирали Риан Люис.  Жена, страдаща от ретинитис пигментоза – наследствено заболяване, което е унищожило фоторецепторите в ретината. На Люис открили заболяването, когато била на 5 години, на 16 години тя напълно ослепяла.

Малък електронен чип 3 х 3 мм, бил монтирани в задната част на ретината. Той замества почти 1500 от фоторецепторите.

Захранването на чипа се осъществява с помощта на магнитна бобина, прикрепени към кожата. Външно тя наподобява на слухов апарат. С нейна помощ Люис може да настрои  контраста и чувствителността на своя имплантант.

В първите дни жената виждала само проблясъци, а след това нейния мозък се е научил да предава сигнали, в дадени очертания, към хора и предмети.

Тези „картини“ са черно-бели и не много ясни, но са достатъчни, за да може Люис да се движи в пространството.

Изпробването на бионична ретина върху пациенти с пигментен ретинит е започнало през 2012 г. Луис е станала първият човек извън Германия, който е получил чип от второ поколение.

През юли 2015с с помощта на имплант на британец с макулна дегенерация на ретината са върнали централното зрение.

Стояна лежеше в леглото, бледа и изтощена, загубила последните си физически сили. Тялото ѝ, което преди бе едро, внушително и силно, сега се губеше в гънките на одеялото. Едва се забелязваха очертанията ѝ. Неизтощимата, енергична и влиятелна плът се бе стопила само за няколко месеца. Само в очите и още гореше буен огън, който говореше, че не се бе примирила с положението, в което се намираше.

Соня стоеше до леглото ѝ бе потънала в мислите си.

– Искам да знам какво ще правиш, когато мен вече няма да ме има, – каза Стояна. – Искам да ми кажеш.

Двете бяха много близки, повече от приятелки. Стояна не веднъж бе подкрепяла младата жена.

В гърлото на Соня бе заседнала буца и тя безпомощно мълчеше. Стояна я разбра, без да чуе мнението ѝ.

– Какво ще правиш с Кольо? Ще му отмъстиш ли?

Соня поклати глава.

– Отмъщението не е решение, – каза съвсем тихо Соня. – Онова, което направи е толкова отвратително …… Само Бог може да го съди.

– Права си, – кимна Стояна. – Животът е твърде кратък, за да си губим времето за неща, които не можем да променим. По-добре е да насочим всичките си сили към задачите и хората, на които можем да повлияем и окажем съдействие. Знам, че още го обичаш, макар да не искаш да го признаеш дори пред себе си.

Соня избегна проницателния ѝ поглед и въздъхна  унило:

– Два пъти се влюбих и двата пъти се обезсърчих и отчаях.

– Защо не опиташ още веднъж? Не прави същата грешка като мен, аз твърде рано се отказах.

– Вече не вярвам в любовта, – огорчено каза Соня. – Когато човек се влюби, загубва разума си. За мен любовта е като душевно заболяване, което се опитваме да излекуваме с брака.

– Дълги години се опитвах да отрека любовта, – каза с тъга Стояна, – защото се боях да загубя онова, което смятах за важно, да има власт. Но какво е властта в сравнение с любовта? Любовта е вдъхновителят и организатора на живота, началото и края на всичко, което правим. Тя е единственото богатство, което се умножава, когато го разпръскваме. Дълго време си затварях очите пред тази истина, а това бе най-голямата ми грешка.

– На мен ли липсва само вяра, – каза Соня. – Любовта я усещам като нож, който разбърква вътрешния ми мир.

Двете жени замълчаха за малко, а след това Стояна продължи:

– Може би ни е дадено само веднъж в живота, да обичаме истински, а после да се утешаваме с множество дребни влечения към един или друг мъж. Отличителната черта на истинската любов е, че човек изгаря като храст, ударен от мълния. Означава ли това, че след всичко преживяно ще остане само пепел?

Соня не можеше да отговори на въпроса.

– Ако не се върнеш при Кольо, тогава му помогни да завърши започнатото, това за което е мечтал  цял живот.

Соня трепна:

– Винаги, когато съм се опитвала да му помогна, само развалях и усложнявах нещата.

– Опитай отново, – насърчи я Стояна, – въпреки че не си уверена в съдействието си. Той има нужда от твоята подкрепа. Дължиш го на любовта, която все още изпитваш към него …..

Пристъп на опустошаваща кашлица разтърси тялото на Стояна. Соня изтръпна, тя виждаше, че единствената жена, която я бе подкрепяла, сега си отиваше, а тя бе застанала на кръстопът. Как да постъпи?

Думите на Стояна сериозно я бяха разтърсили. Имаше над какво да разсъждава…….

Виктор с желание помагаше на майка си. Придружаваше я навсякъде, където го помолеше. Тя бе дребна жена, с почнала вече да посребрява коса и топли нежни очи.

– Първо трябва да отидем до една жена, дето живее на средата на улицата. Само на две преки е от нас. Навярно си спомняш ходили сме там, – каза майка му и взе да приготвя чантата си.

Виктор само кимна и застана готов на вратата.

Сутрешният въздух беше доста хладен. Светлината беше особена и правеше някак очертанията на предметите изпъкнали. Не срещнаха много хора, защото повечето бяха отишли на работа.

Когато двамата стигнаха, майка му почука на вратата. Чу се слабо тътрене на крака и леко почукване на бастун. На прага застана възрастана жена, която им се зарадва, а на лицето ѝ грейна усмивка.

– Добро утро! – бодро каза майка му.

– О, довела си и помощника, – каза възрастната жена. – Заповядайте, влезте!

Когаро влязоха вътре, майка му се обърна към жената и попита:

– Как сте днес?

– О, много по-добре. Гледам доста е пораснал юнака, – засмя се възрастната жена, като потупа Виктор по рамото.

– А твоите…., – майка му не можа да изрече въпроса си, думите ѝ замръзнаха в гърлото.

Жената махна с ръка и тъжно каза:

– Идват един път седмично, – тежка въздишка се отрони от нея, – като някакво досадно задължение го имат.

Подпря бастуна си и преди да седне се обърна към Виктор:

– Много хубаво си направил, че си тръгнал с нея. Ще прекарате един ден заедно.

Постави треперещата си ръка на главата на момчето, а от очите и потекоха сълзи. Нямаше нужда да ги крие. Нейните я бяха изоставили, тя не им беше вече нужна …..

Виждайки нещастно влюбения Маджнун, много се опитвали да му помогнат със съвет.
– Тази Лейла не е толкова прекрасна, – казвали му те. – В нашия край има много по-красиви девойки. Избери си която искаш!
Маджнун побледнял, като чул тези думи и им отговорил:
– Красотата, това не е форма и не се изразява във външността на съда, а в неговото съдържание. Ако за вас то е оцет, то за мен е сладко вино! Нали Господ в една стомна за едни налива горчива отрова, а на други мед и всички виждат очертанията на съда, но само посветените знаят, какво съдържа той!