Христо и Стефан разговаряха дълго. Те обсъждаха въпроса за отношенията между мъжа и жена.

– Любовта на съпруга има ясна цел, – заяви твърдо Христо.

– Той трябва да бъде посветен на растежа на съпругата си, точно както Христос е за Църквата, – допълни Стефан.

Христо продължи:

– Божият план е съпругът да бъде инструмент, който помага на съпругата си да става все повече и повече като Исус.

– Не като идеализираната жена, която има в главата си, – засмя се Стефан.

– Исус не е от тези, които правят всичко само в началото след запознанството, а после се отпускат, – наблегна Христо. – Неговата любов е постоянна отдаденост.

Стефан наклони леко главата си на една страна и каза:

– Това означава, че всеки добър брак започва с „убийството“ на безброй фалшиви очаквания и лични предпочитания.

Двамата замълчаха, след което Стефан отново възобнови разговора:

– Да обичаш означава да полагаш усилия да разбереш какво кара другия човек да се чувства обичан. Независимо дали това е чрез подаръци, думи или качествено време.

Христо разтърси рамене:

– Мисията на съпруга е като тази на свещеник, който работи с Божието Слово, за да култивира емоционалната красота и духовната дълбочина на съпругата си, а не да създава бръчки от тревоги и слабости.

– Ето какво е важно за нас мъжете: Не трябва да превръщаме жените си в своя собствена идеализирана версия на нея. Необходимо е да анулираме очакванията и личните предпочитания, за да я обичаме по-жертвоготовно, фокусирайки се върху нейното благополучие, – констатира Стефан.

Христо покани приятеля си:

– Нека да се помолим.

И започна:

– Господи, помогни ми да видя жена си през Твоите очи. Нека целта ми не бъде да я променям, за да угодя на себе си, а да бъда канал на Твоята благодат, за да може тя да процъфтява. Дай ми мъдростта да я обичам така, както тя се нуждае от любов, и смелостта да жертвам собствените си желания за нейно добро.

Баща и син караха колелета през парка.

Таткото бе малко по-напред. Той даваше инструкции на сина си:

– Завий наляво. Сега изправи, заобикаляме езеро.

Странно тук нещо не бе наред.

Малкото момче беше сляпо. То бе напълно зависимо от познатия глас на баща си сред игривите писъци и викове на другите деца.

Това не е много по-различно от пастирите, които водят овцете си и ги викат по име.

Връзката им е много близка. Овцете следват пастира, защото познават гласа му.

Като пастир на Божия народ Исус изобличава техните неуспешни водачи, които са „крадци“ и „лъжепастири“, защото се фокусират единствено върху собствените си интереси.

Господ, истинския Пастир, обещава вечен живот, като се жертва за Своите овце.

Има моменти, когато не можем да видим кой път да поемем или когато се чувстваме объркани от многото гласове, които изразяват мнения или очаквания.

Но когато се вслушваме в гласа на нашия Пастир в Писанието и следваме Неговите напътствия, Той ни предпазва от вземането на неразумни и дори опасни решения.

Исус каза:

– Отместете камъка.

Това бе мястото, където бе погребан Лазар.

А след това предизвика Марта:

– Не ти ли казах, че ако повярваш, ще видиш Божията слава?

Какво всъщност и каза?

Може би това:

– Време е да вложиш малката си, колкото синапово зърно, вяра в Мен и в Моето обещание към теб.

Марта бе казала:

– Вярвам ….

Но тя интелектуално вярваше.

Нужно бе да направи преход от вяра към доверие.

Вярата е съгласие на ума, избор на волята, а доверието е обвързано със сърцето.

Беше дошло времето Марта да приложи вярата си на практика.

Да се откаже от всичките си очаквания, сърдечни копнежи и здрав разум и просто да Му се довери.

Ще Му се доверите ли?

Купчината пране и изглеждаше невероятно голямо. Всичко бе натрупано по всякакъв начин.

Не бяха само дрехи, а символ на всичко, с което не можеше да се справи Диана: храна, емоции и очаквания.

В такива случаи тя се чувстваше недостатъчна.

Години по-късно порасналите ѝ деца си спомняха:

– Колко хубаво ни беше да тичаме и да скачаме в купчината мръсно пране в мазето.

Тогава Дафина осъзна, че Бог е действал там, където тя бе виждала само провал.

– В това, което приемах за неуспех, децата ми са се забавлявали и радвали, – усмихна се Дафина. – Имали са чувство за безопасност и дом.

Божията благодат покрива това, което не ни достига.

Нека Му позволим да ни разкрие живот изпълнен с любов и Неговото присъствие.

Боян гледаше през прозореца навън. Денят още не беше си отишъл.

Бе уморен, но това не пречеше на мислите му да текат.

Той разсъждаваше на глас:

– Има нещо странно утешително във вярата, че контролът е мой. Минимално управлявах детайлите от живота си. Стисках здраво бъдещето си. И всичко това наричах „отговорност“.

След кратка пауза и размисъл Боян продължи:

– Да си призная честно, този контрол е прикрита форма на страх. От какво се страхувам? …. От неизвестното, провал, …. Не знаех какво ще се случи, разхлабвах хватката си и нещата се разпадаха.

Боян повдигна показалеца си нагоре:

– Какъв е проблема?

Този път той замълча за по-дълго време.

Присви очи и се усмихна:

– Оказва се, че контролът е ужасен заместител на доверието. Изтощава те. Изолира те. И забавя изцелението, което Бог е приготвил, защото Той не иска да подаде на ръце, които не се отварят.

Толкова често пропускаме чудото, защото се опитваме да управляваме момента.

Мислим си, че трябва да бъдем спасители, стратези и силни. Но Бог не иска такива неща от нас, Той желае да Му се предадем.

И Бог прави нещо ново. Не леко подобрена версия на нашия план. Не закърпено повторение, а нещо ново.

Но за да го получим, трябва да се освободим от стари очаквания, механизми за справяне, версии за себе си, които никога не са били дадени, за да носят този вид призвание.

Разпадането в живота ви не е наказание, а подрязване.

Ами ако нещото, което се опитвате да контролирате, е точно това, от което Бог се опитва да ви освободи?

Не можете да получите нов живот със стиснати юмруци. Трябва да отворите ръцете си.

Отпускането не е провал, а вяра.

Бог може да направи повече с вашата преданост, отколкото вие със стратегията си.