Тони едва се въздържаше, а в себе си си казваше:

– Като държа устата си затворена, няма да кажа нещо лошо.

Той едва задържаше гнева си към Милена, след като грешно бе разбрал нещата, които тя му бе казала.

Тъй като работеха в един офис двамата се виждаха всеки ден, Тони реши категорично:

– Ще огранича общуването си само до необходимото. Как може такова мълчаливо отношение да е грешно?

Грехът започва от сърцето.

Мълчанието на Тони можеше да заблуди Милена, че всичко е наред, но това не би останало скрито за Бога. Господ знаеше за гнева в сърцето му.

Въпреки че външно Тони не показваше истинските си чувства, горчивината бушуваше в него. Той загуби радостта си, а това бе резултата от подхранването и скриването на гнева.

Накрая Тони не издържа и призна на Милена как се чувстваше. Извини ѝ се. Тя му прости. И двамата станаха добри приятели.

Състоянието на сърцето ни има значение, защото злото, което живее там, може да прелее в живота ни.

Както външността, така и вътрешността оказва влияние на духа ни.

Надя се изкачваше по стълбището, което водеше до офиса.

Внезапно ѝ се зави свят. Стълбите се завъртяха.

И тя отчаяно се вкопчи в парапета.

Докато сърцето ѝ биеше лудо, а краката ѝ се подгъваха, устните ѝ шепнеха:

– Благодаря Ти, Господи, за силата, която ми даде.

Медицинските изследвания потвърдиха, че Надя има анемия.

Причината не бе сериозна. За състоянието ѝ имаше разрешение.

Но тя никога не забрави този миг и споделяше по-късно:

– Чувствах се много слаба, но Той ме подкрепи и ми даде сили да се закрепя.

Когато ние също се осмеляваме с вяра да се вкопчим в Христос особено, когато сме в нужда, Той ни идва на помощ.

Исус ни казва и днес:

– Прилепете се към мен.

Бе хладна утрин. На Марин изобщо не му се ставаше от кревата. Той не искаше толкова бързо да се разделя с топлите завивки.

Накрая, въпреки нежеланието си, стана. Чувстваше се празен и немотивиран.

– Колко монотонен може да се окаже един живот, – измърмори той недоволно, – работа, ядене, спане и пак работа …

Качи се в колата си и потегли към офиса си.

Включи радиото и чу:

– Пиян шофьор прегази тинейджър, ….

– Отново нещастен случай, – сбърчи нос Мартин, – подобни изобилстват в новините.

Изведнъж той осъзна:

– Да се събудя тази сутрин и да отида на работа, това за мен е благословение. Вярно е, че животът не винаги е лесен, но трябва да ценим всеки ден. Колко съм бил сляп до сега за благословенията, които получавам. Само знам да мърморя и да съм недоволен от всичко.

Мартин пристигна на работата си обновен.

Той вече знаеше:

– Работата ми е призвание да служа на другите.

От този ден нататък Мартин взе да благодари за всичко, което Господ е направил в живота му.

Тони седеше и се потеше в офиса си. Бе горещо и задушно. Дори вентилаторът, който бръмчеше насреща му, не подобряваше състоянието му.

Майка му бе звъняла вече два пъти и той все и затваряше, пъшкайки:

– Уф, просто не мога да говоря в момента, много съм зает.

Нямаше много работа, но не му се говореше с никой, дори и със собствената си майка.

Не беше кой знае какво, но тази възрастна жена искаше само да чуе гласа му и да се увери, че е жив.

Събудената съвест на Тони го зачовърка:

– Какво правиш? Така ли се отнасяш с тази, която те е родила и грижила за теб ден и нощ, докато стъпиш на краката си? Как можеш така да я пренебрегваш?

– Добре де, – измърмори отегчено Тони, – ще и се обадя по някое време през седмицата.

Телефонът му иззвъня, той беше в ресторанта и си поръчваше обяд. Отново бе майка му, но и този път ѝ затвори.

Тъй като след отказ, телефона я препращаше на гласова поща, майката сериозно се притесни:

– Дали не му се е случило нещо лошо? Боже, дано само не се е разболял. Откакто се разведе с Калинка, няма кой да го погледне.

Вместо да даде поръчката си Тони каза на изумения келнер:

– Аз обичам мама. Обещавам, ще ѝ се обадя по-късно.

Когато четете тези редове, спомнете си, че имате майки, особено ако са още живи. Не чакайте те да ви се обадят, звънете им вие. Те ще се зарадват, защото ще чуят гласа ви.

Данчо и Габи водеха непрекъснато спорове за количеството книги. Той иска в дома си да има повече книги, а тя по-малко.

Данчо често повтаряше:

– Аз обичам знанието, а тя ми краде радостта.

Когато Габи видеше купища книги натрупани в офиса, спалнята или хола, шумно въздишаше:

– Трябва да махнеш тези книги от тук.

– Не, какво говориш?! Просто имаме нужда от повече рафтове, – застъпваше се Данчо за книгите си.

Един ден той се опита да я убеди:

– Знаеш ли, че хората с повече книги в къщата си имат деца, които се справят по-добре в училище и в кариерата си?

Габи го погледна намръщено, скръсти ръце пред гърдите си и застана войнствено.

– Какво означава това? Нима не обичаш нашите деца? – предизвика я Данчо.

Тя продължаваше да се мръщи и да му се заканва.

Тогава той опита по друг начин:

– Ти знаеш, че християните се наричат ​​„хора на книгата“. Може би това ще те склони, да имаме повече книги в дома си?!

Но това не промени мнението и войнствената стойка на Габи.

Данчо се оттегли от полесражението и започна да си мърмори под носа:

– За съжаление има една доста добра история, която противоречи на позицията ми в спора. К. С. Луис веднъж е казал, че ще имаме библиотеки на небето, но те ще се състоят само от книгите, които сме раздали на земята.

Той въздъхна и добави:
– Е, може би тя е права.