По време на Първата световна война гълъбът Cher Ami станал приятел на войските. Той доставил 12 важни съобщения в Франция.

Но най-значителната мисия на този гълъб било доставянето на съобщение през октомври 1918 г.

По това време повече от 500 войника се оказали в плен в тила на врага, без храна и боеприпаси. Командирът се страхувал, че съюзниците при бомбардировките могат да ги улучат, за това решил да ги предупреди за местонахождението си.

Първите два гълъба били свалени, но Cher Ami успял да премине и доставил съобщението.

Обстрелът бил спрян, отрядът бил спасен, а гълъбът получил медал за храброст.

След смъртта му през 1919 г., тялото му било запазено и поставено в Смитсъновия институт.

Една вечер на един от големите празници, полицейски отряд бил изпратен да патрулира пътя в близост до изхода на един местен бар. Мястото било изчислено точно.

След няколко минути пиян „клиент“ изпълзял от вратата. След това залитайки се добрал до своята кола и със треперещи ръце завъртял ключа, за да запали колата си.

В този момент към него скочили полицаите, които вежливо му предложили да диша в тръбата.

Странно, тестът показал, че шофьорът е напълно трезвен. Полицаите били обезкуражени.

Можете ли да откриете причината за случилото се?

Не може апаратът да не отчете пиян човек. Тогава, какво се е случило? Ако шофьорът не е изхитрувал по някакъв начин, нима наистина е пил с приятелите си в бара?

Е, сега вие решавате загадката. Ако сте нетърпеливи да узнаете какво се крие зад тази мистерия, прочетете….

Отговор: Мъжът наистина си е почивал в компанията на приятелите си. Още от самото начало приятелите се договорили, че един от тях няма да употребява алкохол тази вечер. Когато компанията напуснала бара, пръв тръгнал трезвият от тях, като се правел на доста попийнал. И докато той отвличал вниманието на полицаите, другите се измъкнали и си тръгнали.

9 февруари 1878 г. Граф Николай Игнатиев пристигна в Одрин. След подписването на Одринското примирие, на него се падна честа да представлява Русия в мирните ѝ преговори с Турция.
Той непрестанно крачеше напред-назад и високо изразяваше недоволството си:
– Не трябваше да спират военните действия. Това примирие съвсем не е навреме. Нашите войски все още не са преминали земите на Македония и Родопите, нали и те трябваше да бъдат включени в границите на българското княжество.
– Прекрасно знаеш, че това бързо подписване на примирието е изискано от Петербург, – опитваше да го връзумява някой от дипломатите.
– Една евентуалната окупация на Цариград от руски войски би осигурила много по-добри позиции на Русия по време на преговорите, – настояваше на своето Игнатиев.
– В Петербург са притеснени, страхуват се да не възникне война с Обединеното кралство и Австро-Унгария, – каза дипломата.
– Кой още ще участва в преговорите от наша страна, – попита Игнатиев, независимо от това, че не бе съгласен с решенията взети в Петербург.
– Александър Нелидов, началник на дипломатическата канцелария в Генералния руски щаб и съветник на посолството в Цариград. Ще бъде и княз Алексей Церетелев, той с очите си е видял безчинствата в българските земи, след погрома на Априлското въстание. Нали помниш, че замести Найден Геров в руското консулство в Пловдив. Той добре е запознат с проблемите на българите.
На 13 февруари в Одрин пристигна първият член на турската делегация, външният министър Сафвет паша. Две седмици по-късно пристига и вторият – Сабдулах бей, посланик на Османската империя в Берлин.
– До кога ще ги чакаме да се събират? – негодуваше един от руските дипломати.
– Не чу ли, британският флот е нахлул в Мраморно море? – обади се един от руските офицери.
– И това нявярно ги обнадеждава, – недоволно поклати глава дипломата.
Най- накрая бе дадено началото на самите преговори. След като си размениха своите пълномощия и намерения за добра и ползотворна работа започнаха.
Сафвет паша още в началото заяви:
– Империята ще осъществи изработените от Цариградската конференция реформи.
– Тук сме се събрали, за да уточним условията за мир, – намеси се един от представителите на руската страна.
– Подписването на договор ще има само ако се съберат всичките Велики сили и решат това.
Много приказки се изприказваха, но преговорите не вървяха.
Не веднъж се коментираше в руската група мудността на турските представители.
– Знаете ли защо Сафвет паша протака преговорите?
– Да, но не ги прекъсва, нали!
– Виж, той се страхува от ново руско настъпление към столицата.
– От друга страна се надява на помощ от страна на Обединеното кралство и Австро-Унгария.
Преговорите започнаха мъчително да се протакат. Руското правителство усети намеренията на Османската империя и за това предприе по-твърди мерки.
На 24 февруари бе изпратен отряд от 10 хиляди души край Цариград, а Главната квартира се премести от Одрин в Сан Стефано. Малко рибарско селище разположено на брега на Мраморно море, на около 10 километра от Истанбул.
Тактиката на сплашване не подейства и османските пълномощници продължиха да печелят време, очаквайки помощ или събиране на Великите сили.
Преговорите се ожесточиха.
– Възразяваме срещу предложениете граници за България и Сърбия, те откъсват значителна част от територията на империята ни, – спокойно обясняваше представител от турската страна.
Руските представители не искаха да отстъпят позициите си.
– Откъсването на македонските земи и Родопите би обезлюдило доста селища там. Не разбирате ли, че голяма част от населението, ще се придвижи към свободните български земи? Това ще наруши целостта на българския народ и решенията на Цариградската конференция.
На 25 февруари в Сан Стефано пристигна великия везир Ахмед Вефик. Продължиха обсъжданията относно границите на България, но до споразумение не се стигна. Преговорите се прекъснаха на 28 февруари.
Граф Игнатиев разярен уведоми главнокомандващия на войските княз Николай Николаевич:
– Примирието трябва да се прекрати, не може повече така. По-добре е незабавно да подновим настъплението си.
– Но това би довело до война с Англия, – опита се да го успокои Николаевич.
Игнатиев реши да предприеме друга тактика. На 1 март заедно с Нелидов поставиха ултиматум на османската делегация:
– Или ще подпишете договора, или ще подновим военните действия.
Руската армия в околностите на Сан Стефано се строи на линия в посока Цариград. След тази демонстрация на сила преговорите се възобновиха.
Руснаците решават всичко да приключи на 3 март. Това е своеобразен подарък на руската дипломация към император Александър II, който се възкачва на престола на 3 март 1855 г., а през 1861 г., на същата дата подписва декрета за отмяна на крепостното право.
Представителите на руското командване започнаха подготовка за тържествения момент още около обяд, когато разквартируваните в околностите на Цариград руски части бяха строени с пълно бойно снаряжение.
На войниците бяха раздадени по 100 патрона и всички очакваха или да се обяви краят на войната, или да се издаде заповед за навлизане в Цариград. На няколко пъти частите се разпускаха и отново строяваха.
От Цариград със специален вагон пристига и адютантът на султана.
Напрежението нарастваше. След дългото очакване, едва около 17 часа сред официалните лица настъпва раздвижване, а сред тълпата местни жители, наблюдаващи с любопитство случващото се, се разнесе вестта за подписания мирен договор.
Радостен вик се разнесе от гърдите на 35 000 войника. Хората се прегръщаха и целуваха. Войници с офицери, приятели с непознати.
Стар български войвода стоеше на колене, ридаеше като дете и протягаше ръце към войниците. това беше върховен миг.
С цената на много жертви беше извоювана свободата за многострадална България.

Княз Константин се намирал в отряда на генерал Розенберг. Въпреки заповедта на Суворов, Константин накарал Розенберг рисковано да премине реката.
Генерал Моро възползвайки се от несполучливата маневра на руските войски, внезапно атакувал. Разбил войските и ги обърнал в бягство.
Суворов бил ядосан. Той дълго време се чудел как да постъпи с Константин.
В началото искал да съобщи на императора за поведението на син му, но после се отказал.
Суворов поканил Константин при себе си. След половин час князът излязъл от кабинета му разстроен, почервенял и облян в сълзи.
От тогава Константин оказвал особено уважение към Суворов.

През 1932 г. на територията на Китай, японската армия организирала отряд 731. Неговата цел била да разработва нови биологични оръжия. Хората от този отряд извършвали своите безчовечни експерименти върху живи индивиди, по-голямата част, от които били китайци.
В резултат на тази „дейност“ отрядът е погубил десетки хиляди човека. Ако смятате, че тези изверги са били жестоко наказани, жестоко се лъжете.
Командирът на отряда Сиро заминава за САЩ, където отново се занимава с разработката на биологично оръжие. Умира чак през 1959 г. Друг член на отряда Йoсимура става учен и през 1978 г. е удостоен с ордена на възходящото слънце. Масадзи Китано става ръководител на голяма японска фармацефтична фирма. Синозука и Канеко и до сега са живи и спокойно разказват, как са издевателствали над живи хора.
Каква печална история. Потърпевшите отдавна не са между живите, а „експериментаторите“ живеят облагодетелствани от държавата. Колко странно, тези хора нямат ли съвест?
Това е една от историите за извършените жестоки експерименти през Втората световна война върху хора. и тя не е единствена. Тук не споменавам за хилядите издевателства и опити върху хора  в лагерите на смъртта. Грозно и жалко! И вместо човек да си вземе поука от всичко това, той продължава в същото русло. Какво имам в предвид ли? Такива експерименти се правят и днес. Експерименти, чрез които се контролира съзнанието на човека. Докога ще се толерират хора занимаващи се с тази дейност?