Станко за кой ли път пак летеше със самолет. Той забеляза, че жената, която седи до него, вътрешно кипеше. Станко я попита:

– Всичко наред ли е при вас?

Тогава жената избухна в гняв:

– Просто съм бясна на съпруга си. Той толкова много ме ядоса, че съм решила да му отмъстя за това, което ми направи.

– Нужно ли е? – попита Станко. – Какво ще постигнете с това?

– Ще види той! Ще му създам толкова неприятности, че до края на живота си ще съжалява за постъпката си.

Думите на жената силно разстроиха Станко.

„В крайна сметка, – помисли си той, – ако този остър конфликт не бъде разрешен и уреден правилно, тогава това сериозно ще навреди на отношенията им. Много е важно как съпрузите реагират на конфликтите и когато не са съгласни един със друг“.

– Може би не е толкова отчайващо положението, – Станко се опита да смекчи яростта на жената. – Ако проявите доброта, може да се подобрят отношенията ви.

– Но вие не знаете колко грубо той се отнесе със мен. И това не е за първи път, – изрази възмущението си жената. – О, той ще съжалява за това, как се е отнасял с мен!

– Не разбирате ли, че ако посеете яд, омраза и отмъщение, това ще пожънете? – вметна Станко.

Жената го изгледа стреснато, а той продължи:

– Сейте милост и прошка, а не горчивина и негодувание. Дори ако е трудно да простите и не можете да забравите обидата, ще посеете горчиво семе и ще пожънете жалби и раздори, от които ще последват нови мъки и разправии.

Жената се замисли. Тя искаше нещо да възрази, но Станко я изпревари:

– Така ще се въвлечете в един порочен кръг, ще причините страдание на себе си, на децата си и ще разрушите брака.

– Какво да правя тогава? – безпомощно повдигна рамене жената.

– Преди да си отмъстите за причинената несправедливост, помолете Бог да ви каже каква роля сте играли вие във всичко, което се е случило. Той има най-добрият начин да отговори на несправедливостта и това ще донесе благословия в брака ви.

– Може би имате право, Господ би възстановил първо мира в моето сърце, а след това би оправил взаимоотношенията ми в брака, – вече съвсем спокойно каза жената. – Знам, че животът и смъртта има в силата на езика, така че нека Бог помогне мирно да се разреши конфликтната ситуация.

Какво като навън грееше слънце?! У Стоян всичко кипеше и бушуваше като опустошителна буря. И за какво бе всичко това?

Просто Стоян се ядоса на Деница и то за дреболия. Двамата бяха младоженци и още се учеха как да бъдат добри един към друг. И както често се случва с младите хора, те не винаги се разбираха и съответно се караха.

И сега Стоян се бе ядосал заради нищо. Той сурова смъмри Деница. Двамата повишиха глас, а в Стоян всичко достигна предела и закипя. Още малко и щеше да избухне.

„Ако не се взема в ръце, – помисли си Стоян, – ще наговоря такива работи, за които по-късно ще съжалявам“.

Изведнъж го осени изобличаваща мисъл: „Направих от мухата слон“.

За да се успокои, Стоян отиде в съседната стая, да се помоли.

Когато се обърна към Бога, чу тих глас:

– Би ли говорил с някоя от жените в църквата със същия тон, с който току-що говори със съпругата си?

– Не, никога не бих си позволил това, – реагира веднага Стоян. – Дори и някоя от тях да се държи много лошо или да ме разгневи, аз все пак ще бъда любезен и дружелюбен с нея, защото тя ми е сестра в Господа.

– Но Деница не ти е само жена, но и сестра в Христос. Оттук нататък, дори и да те разгневи, трябва да се отнасяш към нея със същото уважение, с което се отнасяш към всяка друга сестра от църквата.

Тези думи произведоха силно впечатление на Стоян.

– До брака ни, – каза си Стоян, – тя бе моя сестра в Господа, а когато стана моя съпруга, тя си остава в същото положение. И това е една основателна причина да разговарям уважително с нея.

От тогава отношението на Стоян към Деница много се промени.

Теодор пътуваше повече от 50 мили до работата си и обратно в къщи. Трафика обикновено бе непоносим. Понякога бе дъждовно, а това допълнително усложняваше обстановката.

Да не говорим за шофьорите, които бяха груби и арогантни. Точно за това Теодор започна да ги презира особено, когато вземаха глупави решения на пътя.

Един ден Теодор си каза:

– Това не може да продължава така. Относно лошото си отношение към тези хора, трябва да направя нещо. Нужно е да си казвам нещо, което да ме успокоява, когато някой шофьор ме дразни.

Той дълго мисли по въпроса, накрая се помоли на Бога и получи заветната фраза.

И сега всеки път, когато шофьор правеше нещо, което го дразнеше, Теодор казваше на глас:

– Вие сте невероятен човек създаден по Божий образ.

Никой не можеше да го чуе, защото обикновено бе сам в колата, но това го успокояваше. Това му помогна да осъзнае, че всеки човек има Божествен образ, дори и този, който не живееше за Господа.

Да бъдеш в Божия образ има две значения. Първо, това означава, че сме като Него. Второ, това означава, че го представяме.

Фактът, че ние представяме Бог, има различен фокус и различна отправна точка за това как мислим и живеем. Акцентът не е върху това, че сме като Бог, а в това, че представяме Господа.

Ние имаме не само Божествен образ, но и Светия Дух в нас, Който ни учи как да се държим, когато шофираме по пътищата.

Януари. Рано сутринта термометърът показваше минус 5 градуса. Маринела раздаваше сено на конете. Почти всички коне позволява да бъдат прегърнати и погалени и едва след това се заемаха със закуската.

Но когато Маринела приближеше Нели, тя присвиваше уши. Кобилата се обръщаше с гръб и бе готова да я ритне. Маринела бе свикнала с тази ѝ реакция и стоеше на безопасно място.

Когато доведоха кобилата, ветеринарът я предупреди:

– На Нели трябва да се даде  „добър урок“. Тя трябва да разбере, кой тук е главния. Агресивна кобила е, с лош характер и проблеми в поведението. Ако ви ритне, когато ѝ носите храна, нека усети силната ви ръка, а храната приберете до следващото хранене. Осен това я поставете в малък бокс, по-лесно ще я хващате и когато отивате при нея не забравяйте камшика си.

Маринела гледаше своенравната кобила и си каза:

– Тя не разбира, че съм станала от топлото легло, специално да ѝ донеса храна.

А след това поемаше дълбоко дъх и започваше да увещава Нели тихо:

– Не се страхувай, няма да отида никъде, ще бъда с теб, до когато ти пожелаеш.

Маринела знаеше, че кобилата не я разбираше, но се надяваше животното да усети любовта в гласа ѝ.

Когато Нели завършваше закуската, навеждаше глава пред Маринела, която я чешеше между ушите.

– Странно, – чудеше се Маринела. – Защо трябваше да давам урок на тази нежна наранена душа.

Конюшнята скоро бе посетена от едно 12 годишно момиче, за което казваха, че има лош нрав и проблеми в поведението. Ана, така наричаха това опърничаво момиче, бе отказало да говори пред трима светила на медицината, а на психолога се бе изплезило, защото ѝ бе поставил диагноза „разтройство, причиняващо опозиция“.

Ана дори бе ударила социалния работник, който дойде в дома ѝ специално, за да работи върху промяна на поведението ѝ.

Ана често бе напускала дома си, без да се обади на родителите си. Какви ли не наказания прилагаха спрямо нея, но резултат нямаше.

Единственото добро, което можеше да се забележи у това дете бе привързаността му към кучето му.

Когато Ана видя Нели, тя веднага я обикна. Маринела разказа на момичето, как са искали да „подчинят“ кобилата, а след това я попита:

– Какво щеше да стане ако бях последвала съветите на ветеринара?

– Тя щеше да рита още по-силно, – отговори бързо Ана. – В тесния бокс, би се подчинила, но ако ѝ се отдадеше възможност да избяга, нямаше да можете да я стигнете. Аз я разбирам.

Маринела погледа изненадано момичето, а Ана продължи да обяснява:

– Тя не прави това нарочно и съвсем не иска да ви обиди. Просто тя се страхува.

– И какво трябва да се направи тогава? – попита Маринела.

– Тя се нуждае от увереност, че може да ви се довери, че ще бъдете до нея дори, когато ви рита.

Нужно е търпение. Колкото повече я притискате, толкова по-зле тя ще се държи. Тази кобила не може да постъпи по друг начин.

Родителите на Ана слушаха обясненията на дъщеря си за Нина и разбраха как да се държат спрямо нея.

През следващите няколко месеца Ана посещаваше редовно Нели.

Беше настъпила сериозна промяна в отношението на родителите към Ана, но и детето бе станало по-спокойно.

Беше се стъмнило. Козма седеше притихнал във фотьойла си и съзерцаваше през прозореца светлините на големия град. Едни гаснеха, а други се появяваха. Зад всеки светъл прозорец се намираше поне една душа бореща се със задушаващия грях в своя живот.

Козма се изправи. Светна нощната си лампа. Седна пред масата си и на празният лист пред себе си, започна да записва мислите, които го вълнуваха в момента:

„Християните са предназначени да живеят с чувство за неотложност“.

Той повдигна глава и се заслуша. Думите го изгаряха отвътре. И той трескаво продължи да пише:

„Спешността не е паника, не е безпокойство, не действие преди да се мисли. Това е настойчиво чувство, което изисква постоянни и много често бързи деяния“.

– Защо е така? – попита Козма.

И си отговори сам:

– Посланието на Евангелието е известие за спешност.

Козма се наведе над листа и продължи да пише:

„Преди да разберем добрата новина за Исус Христос, трябва да осъзнаем изобличаващата истина за греха ни.

Независимо дали знаем това или не, всички ние сме в доста сериозна опасност.

Никой от нас не знае кой дъх ще бъде последен за нас или кой изгрев ще видим последно, преди да премине в отвъдното. Нито ни е известно, кой телефонен разговор ще сигнализира за края на дните ни.

Следователно ние сме в опасност, света също.

И фактът, че по-голямата част от хората не признава опасността, не е доказателство, че тя не съществува. Неспособността да бъде разпозната, говори колко голяма е тя“.

Козма пламна целия. Думите сами напираха в него и искаха, колкото се може по-бързо да се излеят върху листа.

Химикалът продължи да следва милите му и педантично да ги отбелязва върху парчето хартия.

„Никой от нас не знае, кога Исус ще се завърне. Това може да стане сега, утре или всеки следващ момент. Той ще дойде в небесата и тогава за едни ще настъпи огромна радост и утвърждаване, а за други голям страх и съжаление.

Християнинът живее с чувство за неотложност и готовност, защото ние сме хората, на които е поверено единственото послание за безопасност и благополучие, което може да донесе мир между грешния човек и светия Бог“.

– Въпрос на време е и Исус ще дойде, – усмивка трепна върху устните на Козма, – тогава ……

Ръката му последва бързия бяг на мислите му:

„Ние сега живеем в този свят, но сме временни жители и имаме сигурно гражданство, но на друго царство.

Колкото повече неща притежаваме и колкото по-удобно живеем, толкова е по-малка вероятността да копнеем и търсим горното. Колкото повече установяваме начина си на живот тук, толкова по-малко ще инвестираме в другия.

Едно от основните неща, което ще ни попречи да живеем с чувство за неотложност, е комфортът ни тук, в настоящия свят“.

– Доколко всъщност сме запознати с реалността на човешкото страдание в света? Колко сме близо до безжалостната бедност, истинското преследване, действителната безнадеждност? – Козма не напразно си задаваше тези въпроси и търсеше обяснение за тях.

Той разбираше, че има проблеми в света, но те не бяха в квартала му. Нямаха истински имена и реално отношение спрямо него, за това изглеждаха далечни и не достатъчно спешни.

Козма се наведе над листа и продължи да пише:

„Общата ни натовареност в живота също ни пречи да живеем с чувство за неотложност“.

– Това изглежда нелогично, нали? – усмихна се Козма. – Но какво правим всъщност? Имаме срочни събрания, на които трябва да присъстваме; неотложни съобщения, които непременно трябва да напишем …. Струвани се, че бягаме от едното към другото, без отдих и почивка.

Мислите на Козма започнаха да се изливат като неспирен поток върху листа.

„Цялата тази натовареност служи, за притъпяване на сетивата ни, като ни отделя от това, което е наистина спешно. Всички задачи и дейности, с които е заето съзнанието ни, имат един единствен резултат, много малко време да отделяме за реална мисъл, размисъл и съзерцание.

Ако се молим и благовестваме на неразбраните сърца чрез силата на Светия Дух, ще открием, че сме заангажирани с онова, което наистина има значение.

Разпространението на Благата вест не търпи отлагане. Това е неотложен въпрос.

Нека погледнем към живота си и да видим какво ни пречи да позволим това да бъде така“.

Козма остави химикалката и въздъхна дълбоко, след което започна молитва, в която изразяваше своята благодарност към Твореца и Създателя на всичко живо и невидимо.