Ема бързо събираше багажа си в един голям куфар и постоянно поглеждаше часовника си. Предстоеше ѝ едно вълнуващо пътешествие, за което тя нямаше търпение.

В стаята влезе майка ѝ. Тя не знаеше с какво може да помогне на дъщеря си, за това стоеше мълчаливо край нея. Сърцето ѝ бе свито. Ема щеше да отсъства няколко месеца.

– Ще ми кажеш ли от кога знаеш, че Марин ми е брат? – Ема се обърна внезапно към майка си.

Какво можеше да ѝ каже тя? Въпроса беше доста болезнен за нея.

– Живееш дълго с един човек и смяташ, че го познаваш, както познаваш себе си, – заговори с болка Милка. – И изведнъж откриваш, че си прекарала живота си с мъж, който ти е толкова  далечен и странен за теб, сякаш никога не си говорила с него.

– Това не е отговор, – настойчиво я погледна Ема. – Искам да знам откога си разбрала всичко за Марин?

– Още от самото начало, – отговори с мъка майка ѝ. – Веднага след като пристигнахме в имението, той ми изневери с Гергана. Беше плах и несигурен, но една сутрин след закуска го видях да разговаря с нея. Смееше се и от време на време я галеше по косата. Не обърнах внимание на това, но скоро тя забременя и роди Марин.

Ема извади една дебела жилетка от скрина и се чудеше, дали да я прибави към претъпкания вече куфар.

– Щом си разбрала от самото начало, – попита Ема, – защо не го напусна?

– Аз го обичам, – отговори Милка без колебание – и още го обичам. Той ме е мамил и лъгал не веднъж, унижавал ме е десетки пъти, но дори и сега, след толкова години не мога да престана да го обичам. Винаги съм искала да бъда до него. Още от началото знаех, че е добър изобретател и исках да преживея с него успехите му.

Ема поклати невярващо глава.

– До сега съм си мислила, че сте съвършената двойка. Чувала съм го как говори пред хората за теб. Не веднъж е казвал, че без теб не би постигнал това, което е днес. Тогава и аз мечтаех за мъж, за който можех да допринеса толкова много …..

Милка погледна дъщеря си, усмихна се  и каза:

– В нашия брак имаше  и много хубави неща. Може би бяхме съвършената двойка, доколко това е било възможно. Баща ти беше силен човек и не би понесъл някой да мрънка и хленчи край него, за това през цялото време мълчах. Двадесет и пет години пренебрегвах раните, които ми нанасяше, ……. това не беше единствената му връзка, – Милка стискаше зъби пред дъщеря си, за да не се разплаче.

Ема седна на леглото и хвана ръката на майка си.

– Трябваше да ми разкажеш за това много по-рано, – въздъхна Ема. – Сега нещата щяха да бъдат съвсем други.

Ема погали майка си по косата неуверено, но с много любов и я попита:

– Какво ще правиш сега, мамо?

– Нищо, – каза Милка и с благодарност опря глава в рамото на дъщеря си. – Баща ти каза, че ще остане в столицата, както знаеш неговата работа много се разрастна там. Аз ще остана тук в имението. Никой няма да разбере, че сме разделени, поне няма да показвам, че това се е случило между нас.

– На твое място не бих приела така безропотно нещата, – войнствено надигна глава Ема.

– Какво друго ми остава? – въздъхна Милка. – Докато братята ти и сестрите ти пораснат, живота ще е поносим, но когато и те излетят от домашното огнище, ще се чувствам ужасно самотна.

Ема разбираше, че нещата са отишли твърде далече и не можеше да ги промени, но си обеща, че често ще навестява майка си и ще ѝ помага с каквото може.

 

В това кафене се събираха предимно писатели, поети, художници, философи и разбира се издатели, накъде без тях.

Днес времето бе дъждовно и групата в заведението бе по-малка. Разговорите на присъстващите бяха тихи и спокойни. Някой само си пиеха кафето, мълчаха  и от време се прозяваха.

Издателят Никифоров присви очи и фиксира непокорния и неукротим Пламенов.

– Мисля, че имам нещо за вас, – каза най-после Никифоров, като предизвикателно погледна Пламенов. – Страхотна книга. Бихте ли желали да я преведете на български?

– Ако говорите за скоро нашумялата книга на немски, – обади се Ликов, – мога да кажа, че е твърде интересно произведение.

– Да не сте луд? – скочи приятелят на Пламенов Страхилов. – Той да стане роб на чужд труд!? Как смеете да обиждате приятелят ми?

– Успокойте се, Страхилов! Това е само предложение и то се отнася не за вас, а за Пламенов, – обясни спокойно Никифоров.

– Това няма абсолютно никакво значение, – сопна се Страхилов.

– Освен това работата не е без пари, – спокойно каза Никифоров. – Предлагам за превода добра сума.

– Какво са парите? – изпухтя Страхилов и направи гримаса, все едно бе захапал развалена пържола. – Парите са само средство към целта, но парите, които се опитваме да спечелим, са средство за поробване. По-добре си вземете парите и се махайте от тук.

Страхилов се изправи, цялото му същество изразяваше нямо обвинение. Той хвърли презрителен поглед към издателя и се насочи към вратата.

– Колко е неприятно да си имаш работа с такъв човек, – каза намръщено Никифоров. – Уж обича хората, а не може да разговаря и пет минути с тях, без да се скара.

След това Никифоров отново се обърна към Пламенов:

– Какво ще кажете за предложението ми? Ще преведете ли книгата?

Пламенов се колебаеше. Много добре познаваше Никифоров. Не веднъж бе работил с него и не бе доволен от сътрудничеството им, за това трябваше да бъде двойно по-внимателен.

Никифоров щом надушеше хубава книга, си правеше сметка предварително, колко ще спечели от нея. Бе дочул, че подвел няколко преводача, без да им плати уговореното.

Пламенов поклати глава:

– Не се интересувам от преводи.

– Какви ги говориш? – подскочи Никифоров. – Ти си най-добрия преводач, чел съм твои забележителни преводи.

Пламенов махна ръка, сякаш искаше да се отърве от някоя досадна муха.

– Искам да напиша най-после собствена книга, – каза отегчено Пламенов.

– Наистина ли? – Никифоров погледна изненадано. – Тогава за превода ще ти дам двойно.

Пламенов трепна, той имаше голяма нужда от пари в момента. Издателят усети колебанието му и натисна умело с ново предложение:

– Половината ти плащам предварително, а другата част след като завършиш превода.

Пламенов скръсти ръце пред гърдите си.

– Парите не ме интересуват, – несигурно каза Пламенов. – Бих искал да се докажа и като писател.

– Аз съм убеден в качествата ви, – настойчиво започна да се умилква Никифоров, – за това ви предлагам да се заемете с този превод, който няма да ви отнеме много време.

– Твърде дълго съм заемал перото си на други автори, – каза безпомощно Пламенов.

– А ако увелича предложението, – очите на Никифоров засвяткаха алчно. – Помислете, навярно имате много сметки за плащане?!

– Колкото и да ми предложите, отговорът ми е „не“, – заяви категорично Пламенов, по-скоро от инат, отколкото от желание.

В миг лицето на издателят се промени. Благоразположението се замени с раздразнение и гняв. Очите му светнаха заплашително.

– Това ли е последната ви дума?

Пламенов кимна.

– Жалко, – изсъска Никифоров , – навярно съм ви надценявал.

Издателят се изправи и напусна заведението.

 

Преди много години викингите се славели със своята смелост. Те достигнали до бреговете на съвременна Италия.

Местните жители не оказали на варварите особено съпротивление. Там царял прекрасен топъл климат.

Но въпреки всичко, викингите се качили на корабите си и се върнали по домовете си. Те се изплашили от странно заболяване по кожата, за което нямали лекарство.

Каква е била тази болест?

Време е да напрегнете мозъка си. Помислете добре как са изглеждали викингите, къде са живеели и какво е можело да им причини слънцето.

За по-нетърпеливите ето отговора:

Според легендата, при своето първо пътешествие в южната част на Европа, викингите са се изплашили от силното изгаряне на кожата им, причинено от интензивните слънчеви лъчи.

Надя извърна глава за да не гледа лицето му. Изведнъж се разтрепери. Видя жена с нейните черти, която лежеше върху мраморно легло от облаци.

– Позна ли се? – попита весело Милан.

Надя кръстоса треперещите си ръце пред гърдите. Приликата беше изненадваща. Тайната на нейната душа бе ясно разкрита в каменните черти.

Надя гледаше като омагьосана каменната си близначка. Милан беше пресъздал душата ѝ, бе разголил същността ѝ, като бе проникнал в най-тайните ѝ кътчета.

Какво ли изпитваше към нея, щом бе съумял така дълбоко да проникне в човешката ѝ същност.

– Аз те обичам, – каза тихо Милан и я хвана за ръката. – Никога не съм обичал друга жената така до сега. Трудно ми беше да го призная дори пред себе си. Исках да те забравя, но щом те видях, разбрах, че не мога да те изтръгна от сърцето си.

Надя можеше да си тръгне, но не го направи. Трябваше да му забрани да ѝ говори така, но вместо това тя го слушаше. Тялото ѝ трепереше. Цялата бе изпълнена със страх.

Надя беше объркана и замаяна. Не разбираше нито една негова дума, но същевременно улавяше всеки нюанс на обяснението му в любов.

Милан говори продължително, без да я притеснява. Гласът му беше изпълнен с топлина, нежност и страст, които бяха смесени с тъга и примирение.

Изведнъж Милан се озова на колене пред нея.

– Обичам те с цялото си същество. Дори и да ме мразиш, няма да престана да те обичам.

Милан я привлече към себе си, прегърна я и целуна устните ѝ. Надя искаше да крещи, да се отбранява, да го отблъсне, но видя насълзените му очи.

Внезапно в тялото ѝ нахлу желанието, което я бе преследвало с години. Това беше копнеж към всичко и същевременно към нищо. Надя усещаше безпокойство и зараждаща се несигурност.

И тогава тя разбра. В този миг щеше да намери отговор на желанието си, което отдавна пламтеше в тялото ѝ. Беше безсмислено да се противи.

В нея кънтеше предупреждаващо: „Не, не! Спри!“ …..

Ръцете ѝ се разтвориха и тя го притисна до себе си. Устните им се сляха.

Когато се пробудиха от целувката, отзвукът от страстта им кънтеше като ехо на  Божия глас, който викаше децата си в райската градина. Те бяха като Адам и Ева. Погледнаха се и разбраха, че са голи …..

Това се случило през ХIХ век. В онези времена един от английските лордове, поради някаква своя прищявка, завещал семейните бижута на семейството на два музея. Единият се намирал в Лондон, а другия в Санкт Петербург.

След смъртта му неговият племенник решил на всяка цена да прибере семейните бижута.

В нощта на Рождество скъпоценностите били откраднати в Русия.

Инспекторът от полицията заподозрял племенника. След няколко дена неговият помощник дошъл в кабинета му разстроен и казал:

– Очевидно сме се излъгали. Току що получих вестник от Лондон, а там е написано, че нашият заподозрян е задържан за ограбване на английски музей.

– Какъв е проблема? – попитал инспекторът.

– Според журналистите, кражбата е направена на 25 декември. Така че племенникът на лорда не може да дойде за толкова малко време в Санкт Петербург и да извърши другата кражба.

– Защо? Мисля че крадецът е хванат. Вие забравяте, че …..

За какво е забравил помощникът на инспектора?

Щом се е досетил един инспектор, защо и вие да не можете? Време е да напрегнете мозъка си.

Ще ви подскажа малко. По това време са се ползвали два календара юлиански и грегориански, оставам другото сами да откриете.

За неуспелите и тези, които не искат да мислят ето и отговора:

До 1918 г. в Русия са използвали юлианския календар, а по това време в Европа са употребявали грегорианския. За това крадецът е могъл да извърши две престъпления в „един ден“.