Не е тайна, че много задачи за малките ученици са непосилни за родителите. Понякога изглежда, че от децата се очаква твърде много.

Предлагам ви интересна задача, която се дава на 6 годишни деца при постъпване в училище.

Куче – 3     Крава – 2     Кукувица – 4
Патица – 2  Овца – 2      Свиня – 3     Петел – 8
Какво число трябва да се постави: Магаре – ?

Ако сте се досетили каква цифра трябва да поставите срещу Магаре, поздравявам ви! Вас с радост ще ви приемат в училище.

Ако не сте успели не се отчайвайте. Отговорът е по-долу.

Правилният отговор е – 2.

Защо?

Кучето казва: бау – три букви в думата. Петелът крещи: кукуригу – 8 букви.

Магарето реве: иа – 2 букви.

Глук мечтал да дебютира със своя опера в английската Кралска музикална академия, която по-рано се наричала Голям оперен театър.

Композиторът изпратил в дирекцията на театъра партитура на операта „Ифигения в Авлида“.

Директорът, честно казано, се изплашил от това необичайно, на нищо не приличащо произведение и решил да се презастрахова, като написал на Глук следния отговор:

„Ако господин Глук представи най-малко шест толкова великолепни опери, аз първи ще съдействам за представянето на „Ифигения“. Без това не може, тази опера превъзхожда и унищожава всичко, което е съществувало по-рано“.

Какво правите, когато в самолет или друго превозно средство ви молят да си размените местата?

Навярно мразите, когато се качвате в самолет, влак или автобус, и някой ви пита:

– Можете ли да се преместите на другото място?

Вие се опитвате да обясните:

– Не, но това е мое място. Защо трябва да се премествам някъде другаде?

Но, можеш ли да обясниш, на някой, който настоява за това?

За това ви предлагам следния отговор, който трябва да кажете спокойно и с дружелюбна усмивка:

– Съжалявам, няма да се преместя, защото в случай на авария това ще попречи на разпознаването.

След тези думи вече няма да ви безпокоят.

Радко учеше в техническия университет, а в свободното си време работеше в една аптека, за да си плаща обучението. Той доставяше лекарства в детската градина. Освен това, трябваше да ходи и на един адрес, който не беше много далече от работното му място.

На всеки четири дни Радко нарамваше един бидон с вода и го занасяше в един дом. Там живееше една жена на 70 години. Тя лежеше сама в полупуста тъмна стая. На тавана ѝ бе закачена крушка без абажур.. На стените имаше мръсни тапети. Завесите бяха пуснати и в стаята цареше полумрак.

Радко идваше, оставяше ѝ бидона, взимаше парите и казваше:

– Благодаря ви, госпожо.

И си тръгваше.

Дълго Радко не разбираше странния ѝ избор, да се снабдява с вода. Той научи, че жената нямаше друг източник за снабдяване с вода. Те използваше водата, която Радко ѝ носеше за пиене, миене и пране.

„Колко странен избор, – мислеше си младежът, – Водата, която ѝ донасям е по-скъпа с 12-15 лева на месец, така че доставката ѝ на вода от аптеката достига до 50 лева. Защо ли е избрала такъв скъп вариант?“

Веднъж Радко сподели тези си мисли с приятеля си Пепо, който веднага се опита да му даде някакво приемливо обяснение:

– Не разбираш ли, че отговорът е в самата доставка.

– Как така? – удиви се Радко.

– Градската вода е по-евтина, – засмя се Пепо, – но градът ѝ дава вода без доставчик.

– Какво искаш да кажеш с това? – все още не можеше да разбере Радко.

– Тя е съгласна да плати за възможността да види жив човек, отколкото да икономисва и да бъде сама, – поясни Пепо.

– Всъщност самотен е не този, който няма хора край себе си, а този, който няма близко общение с тях, – каза умислен Радко.

– Когато човек е сам, той върши наглед безсмислени неща. Например, сваля от рафтовете всичко. И това го прави не защото му е необходимо, а защото се нуждае от любов.

– Така е, – съгласи се Радко, – Страхувайки се да останем неудачници, да не се отделим от тълпата, носим такива дрехи, които носят всички. От страх да не изглеждаме малки и незначителни, теглим заеми и си купуваме къща или кола. От безпокойство да не би да останем необичани, лягаме в леглото, с когото ни падне, хвърляйки се от един на друг в търсене на обич, дори това да означава риск за нас.
– Ако тази жена знаеше, че Бог я обича, – каза тъжно Пешо, – тя нямаше толкова отчаяно да търси човешката любов.

Когато човек минава край бездомни хора, като правило, към тях изпитва отвращение. Сякаш тези индивиди, лишени по един или друг начин от подслон, не са хора.

Навярно си мислите:

„Ако са хора, те са ни чужди и някак неправилно скроени. Та те нямат нищо общо с „нормалните“ хора. И защо са избрали такъв подозрителен начин на живот?“

Разбира се, вярвам, че всеки човек е отговорен за живота си и е в състояние да го промени. Всеки от нас има право на избор. Ние често се заблуждаваме в оценките и изводите, които си вадим от това, което виждаме и без да знаем при какви обстоятелствата се е стигнало до тук, съдим.

Той беше силен и здрав мъж. Ако го срещнеш на улицата никога няма да предположиш, че е крадец. Викаха му Михо, а как бе истинското му име, никой не знаеше, то се бе заличило, като целия му пропилян живот.

По-голямата част от своите 55 години, беше прекарал в затвора. Когато го пуснаха, той отново се насочи към големия град.

Симеон човекът, който се бе грижил за превъзпитанието му в затвора, му предложи храна за из път, но Михо махна ръка и отказа.

– Пак ли ще крадеш? – попита Симеон.

– Какво друго да правя, – леко се усмихна Михо.

Той бе крадец, но силно се бе привързал към Симеон. За Михо той беше честен, почтен и благороден човек. Като знаеше колко болка му причинява с този отговор, Михо добави:

– Какво ще ме посъветваш?

– Смени „професията“? – потупа го приятелски по рамото Симеон.

Михо само поклати глава. Симеон отново опита да му даде по-добра насока:

– Не ти ли е жал за тези, от които крадеш?

– Аз не им взимам последното, – измърмори под носа си Михо.

Съвестта му беше чиста, той не оставяше хората съвсем без нищо.

Който имаше от него той вземаше, а след това го раздаваше на улицата на братята си по съдба.

Понякога оставаше съвсем без храна, защото последния си залък бе дал на някой припаднал от глад….