Мартин Карлов беше роден за лидер. И щеше да стане такъв, то си личеше ясно. Днес беше поканил приятеля си, както обикновенно на масата с бутилка „подсилващо“.

– Обърна ли внимание на новите ми книгите, – подхвърли Карлов, – Цицерон, Софокъл, Аристотел, ….

– Като младеж и аз се увличах по тях, – скромно каза Данчо.

– Помня Едип цар и онова нещо дето го наричаме съдба – размърда се Мартин, впетил невиждащ поглед в масата.

– Наричай го както щеш съдба, – примирено повдигна рамене Данчо, – предопределение, свободна воля.

– Мисля си за живота ни, който водим, – поде патетично Мартин, – за решенията, които вземаме. Дали са предопределени? А успехите ни и провалите ни? Нима са закодирани в нас още преди раждането? Или всичко е благодарение на нашата воля?

– Питаш ме дали вярвам в съдбата? – спря потока от въпроси Данчо.

– Мм … да, – каза Мартин. – Съдбата ли предопределя живота ни, който водим или ние сами си чертаем пътищата?

– Мисля, че хората разполагат с различни инструменти, – опита се да отговори Данчо,  –  за вършене на добро и на зло. След това, всичко зависи от нас самите.

– Това някаква хибридна система ли е? – размърда се неспокойно Мартин, притеснен, че е изпуснал нещо важно.

– Нещо такова, – неопределено добави Данчо.

– И тези инструменти са различни за различните хора, така ли? – Мартин изкаше да разчопли нешата до край.

Данчо въздъхна:

– Според мен животът на мнозина от нас протича в търсене на тези инструменти и начините, по които трябва да ги използват.

– А нима хората отделят време за това? – удиви се Мартин

– Може би не, – сви рамене Данчо.

– А какво ще кажеш за отговорността?

– Какво точно имаш в предвид?

–  Всеки човек трябва да бъде лично отговорен за нещата, който му се случват в живота и добрите, и за лошите, независимо от последиците. Съгласен ли си?…

Двамата мъже дълго още спореха, но дали това щеше да реши проблемите им? Дали щеше да им отвори очите за истината или ще си остане поредния диспут, в който опонентите разкриват своята интелигентност и жажда за философстване, но без никакъв резултат ……

Един монах след дълги размишления казал на игумена:
– Не винаги е лесно да се разбере какво точно трябва да правим, какво се включва в нашите задължение, каква е нашата отговорност.
– Напротив, това е много лесно, – казал игуменът. – Това са нещата, които най-малко искаме да вършим.

Всеки човек, независимо от пол, обича да играе. Най-новите технологии създават нови видове  компютърни игри, които  са любими, както на децата, така и на възрастни.
Играта дава възможност всеки да си създаде свой свят такъв, какъвто иска да го види.
Играта не позволява просто да седиш и да гледаш развитието. Тя изисква да действаш решително, както не би го направил в света, в който живееш. Играта дава възможност на човек да се почувства генерал на армия, президент на държава, Цезар на Римската империя или герой, който се сражава против злото. Тя дава възможност на играча за известно време да забрави за ежедневните предизвикателства и да живее в свой измислен свят.
Повечето хора предпочитат стратегии, в тях човек усеща властта да бъде лидер, който няма никаква отговорност за действията си.
Времето в игрите тече много бързо. В тях това, което можеш да направиш за няколко минути, за да стане в реалността са необходими години.
Чрез играта човек може да стане пилот на самолет във Втората световна война, независимо, че е роден през 1990 г.
В тях може да се реализира нещо, което не се получава в реалния живот поради някакви причини. В някои случаи играта може да доведе човек до умопомрачение, но това зависи от вида на играта, състоянието на играча и предразположение към такива действия.
В игрите всеки може да намери нещо свое, но не бива да прекалява. Трябва да има баланс във всичко. Бягството от реалността не разрешава проблемите, за това е нужно човек да се изправи срещу тях и да ги разреши.

Ние трябва да правим разлика между това, кокво да носим и какво не. Никога не трябва да носим бремето на греха и съмненията, но има и такива, които Бог ни възлага и не прави сметка да ги сваля от нас. Той иска да ги възложим на Него.
Ако се хванем да работим за Господа и се откъснем от Него, губим контакта си с Него, чувството за отговорност ще ни угнетява, ще ни притиска към земята, така че дъх не можем да си поемем.
А ако ние възложим на Бога, това, което е сложил на раменете ни, Той ще премахне от нас чувството за отговорност, но вместо това ще ни даде представа кой е Той.
Много работници са се захващали за работа смело и с добри намерения, но ако не са имали истинска близка връзка с Христос, много скоро няма да могат да издържат на напрежението. Те не знаят какво да правят с товара си. Влачат го на гърба си навсякъде и разбира се, се уморяват.
А хората казват:
– Така добре започна, а завърши толкова печално.
„Възложи на Господа товара си“, не го носи сам, а го предай на Бога заедно със себе си. Тогава бремето ти ще изглежда по-леко, защото няма да гоносиш вече сам. От него не можете да избягаш далече, но поне ще ти е по-леко.

Основното призвание на мъжът е бащинството. Семейството за детето са майката и бащата. Те са му еднакво нужни и двамата.
Мисля, че една от характерните черти на мъжкия характер е отговорността, за любимата жена, за децата, за своя дом…., за всички тези, който разчитат и се надяват на него. Отговорността е най-пълният израз на бащинство.
Негативният образ на бащата или безотговорността му пораждат чудовищни войни. Казваме, че Бог ни обича като баща, а децата виждат баща, който не ги обича и не иска да знае изобщо за тях. Няма да задълбавам в тази язва от живота, но мисля, че отношенията между баща и деца са дълбоко вкоренени в нашата човешка природа. Когато детето не познава баща си, то тъгува и много иска той да бъде до него. Деца растящи без баща не възприемат такова положение като нещо естествено.
Отношението между Бог и човек е един вид първообраз на връзката между баща и деца. Ако такова взаимоотношение липсва в човешкия живот, то може да се възстанови ако се погледне към евангелския първообраз.
Главната черта на майчинската любов е стремеж да укрие детето си от всички трудности и опасности на света. Логиката на бащината любов е друга, да защити детето от несгодите, които детето още не може да преодолее самостоятелно и да го научи да се бори с тези, които са по силите му. Не случайно съществува израз „да се скрие зад полата на майка си“, но няма фраза като „да се скрия зад татковите панталони“.
Това е така, защото бащата от една страна защитава и пази, но от друга ти помага да бъдеш силен в труден момент.
Когато се близо до децата започваш да разбираш, че всяка твоя постъпка, всяко изказано изречение, всичко, което вършиш пред очите им е образец на поведение, а това определя и по нататък живота им.
За това, мъже, бъдете истински земни „авва“ за децата си.