Много хора искат да се научат да свирят на китара, но понякога мечтата им остава нереализирана. Коя е причината? Вероятно не им стига търпение.
Изглежда с търпението на Марк Гофени всичко е наред…. В училищния духов оркестър той започнал да свири на тромбон, постепенно се прехвърлил на китара. Издал солов албум. След това водел групата «Big Toe», където пеел и свирел. И какво изключително има в това?
Но тук има една малка подробност…. Работата е там, че Марк се е родил без ръце…
И каква връзка имат уроците за китара тук?
Не става въпрос за китара, но урок в тази история наистина има!
Това е урок за силата на духа, любов към работата си и силна воля за живот…..
Имат ли граници възможностите на човека? Какво го ограничава, физическите недостатъци или липса на търпение, воля и сила на духа?

Веднъж Франц Лехар е трябвало да дирижира малък оркестър в един провинциален град. Оркестърът свирел много лошо. След първата репетиция композиторът безцеремонно заявил на местния диригент:
– Скъпи Маестро, Тромпетистът и барабанистът толкова силно свирят, че аз изобщо не чувам цигулката и виолончелото…..
– Но ние към това и се стремим, – с въздишка отговорил диригента.
– С каква цел? – удивено попитал Лехар.
– О, скъпи господине, по-добре и не питайте….
– Но защо?
– Защото веднага след като чуете нашите цигулари и виолончелисти, сами ще разберете….

През 2007 г. кралят на Саудитска Арабия Абдула би на посещение във Великобритания. Той е считан за един от най-жестоките диктатори, непризнаващи правата и свободите на човека.
По този случай оркестърът на Уелската гвардия, съпровождаща официалните срещи на крале и глави на държави, по време на тържествената среща вместо традиционата приведствена музика изпълнил „Имперския марш“ от филма „Звезни войни“.

Опитвали ли сте някога да направите пиеса от истинския живот. На мен това ми доставя голямо удоволствие.
Нека перона на тази гара ни бъде сцена. От двете страни има достатъчно входове и изходи за „артисти“. На заден план е локомотивът, който върви.
Цялата тази блъсканица от хора минаваща напред назад са „действащите лица“, които сякаш дълго са репетирали. Но вижте, колко естествено е всичко това. Забележете, те изобщо не поглеждат към зрителите. И всяка група е самобитна, няма никакво повторение. Дори хамалинът, с купчината багаж, струпана на количката му, изглежда толкова реалистичен, че човек се изкушава да ръкопляска,
След тях тича притеснена майка с разгорещено лице. Тя влачи със себе си две ревещи хлапета и крещи на някой отзад: „Иване, побързай!“ А той отрупан с пакети и вързопи мълчаливо притичва отзад. След него върви изплашена малка бавачка, която носи дебело бебе. То оглася с мощния си рев обстановката.
Какъв прекрасен епизод. Забелязахте ли притесненото лице на бавачката?
За повечето от нас животът е скучен и еднообразен, като мина която е изчерпала ресурсите си. Но за човек, който е достатъчно наблюдателен, всичко това е края на една увертюра. Самата пиеса все още предстои.
Ето вие ходите на театър или кино и плащате за билет. А какво получавате срещу парите си? Някаква импровизация на ситуации, в които артистите се опитват да разговарят свободно и непринудено.
По-добре вместо в театър настанете се в някой влак и ще гледате реална пиеса. Разполагате с места на първия ред. Е, оркестър няма, но всичко се вижда ясно и за него не плащате нищо.
Питам се дали Шекспир е бил осеян от подобни мисли, когато е написал : „Целият свят е сцена“?
Прахосваме половината удоволствие, което можем да получим от живота, като не внимаваме достатъчно и пропускаме почти всичко, което става около нас. Вземете, който момент искате от него, дори да е съвсем тривиален, няма значение, защото принципът е един и същ.