Далу е бил голям художник… Той би създал само шедьоври, ако не бе проявил слабостта да се стреми обществено признание…Ако Далу бе стоял само в ателието, за да продължава спокойно работата си, той би създал такива чудеса, че красотата им изведнъж би засияла пред очите на всички и мнението на света би му присъдило може би това артистично първенство, за чието придобиване той използува цялото си умение.
Това е една справедлива оценка съчетана с едно пристрастно порицание, в което има и истина, и неистина. Вярно е, че Далу жертвува твърде много време за създаване на няколко паметника, не паметници на официални лица, а на прогресивни дейци и че цели двайсет години работи върху големия ансамбъл „Триумфът на Републиката“, издигнат върху Плас дьо ла Репюблик. Но Далу работи над тия творби не за да получи официално признание, а защото смята, че художникът е призван да бъде обществен деец. „В изкуството, както впрочем и във всички неща — пише той в своя бележник, — трябва да принадлежиш на своето време и на своята родина. Художникът, както литераторът, трябва да бъде от своето време. Само при това условие произведенията му ще останат да живеят.“
Израсъл в работническо семейство и живял дълги години в крайна оскъдица, Далу ще остане докрай верен на демократическите идеи. През драматичната 1871 г.‍ е член на Парижката комуна. Принуден след разгрома на Комуната да емигрира в Англия, той прекарва там цели десет години, тъй като е осъден в родината си на доживотна каторга. В продължение на две десетилетия работата върху ансамбъла на „Триумфа“. Това му носи само материални затруднения и скулпторът упорито продължава тая работа не за да получи ордена на Почетния легион, а за да изрази републиканското си верую. Всички негови съвременници ни го описват като крайно скромен, дори свит човек. И когато най-сетне на 19 ноември 1899 при една всенародна манифестация паметникът бива открит и идва ред да бъде награден неговият създател, уредниците на тържеството едва успяват да издърпат на трибуната художника. Той бил се свил зад жена си и дъщеря си сред тълпата.
Президентът на републиката протегнал ръце, за да му окачи на врата лентата с ордена, но Далу промърморил: „Оставете това, господин президент, оставете това, не ме правете смешен!“
Доживял деня на признанието, ала съсипан от дългогодишна работа и потиснат от смъртта на съпругата си и от неизлечимия недъг на едничката си рожба, Далу, преди да угасне, формулира тъй последната си воля: „Да няма речи, нито венци, нито почетни роти; една катафалка от тия, най-бедните, и само името, написано върху плочата на гробището Монпарнас.“
Далу е пожертвувал много време не за скулптурата, а за други неща и туй му е попречило да се реализира напълно. Но бедата не е в това, че се е стремял да служи на обществото, а че самото общество, враждебно на голямото изкуство, го е обричало на занаятчийски труд. Принуден да изхранва по някакъв начин семейството си, художникът дълги години е трябвало да прави най-банални пластични орнаменти, поръчвани му от архитектите, които ограбвали времето и таланта му за парче хляб.
И все пак това, което ни е оставил майсторът, съвсем не е малко и като се изключат някои паметници, в които е бил принуден да следва стила на времето, той е създал, особено в областта на малката пластика, забележителни неща.

Когато Наполеон Бонапарт тръгнал на война срещу Прусия, шилдският гарнизон получил заповед да се затвори в крепостта и да не влиза в сражение с французите. Но шилдските офицери решили да воюват.
Излезли от гарнизона и смело се изправили срещу la Grande armée,  Великата армия, така наричали Наполеоновата армия. Задържали я в продължение на половин месец.
В резултат на това командуването ги наградило с ордена „Pour le mérite“,  най-високият военен орден на Прусия, а впоследствие и на Германия за проявената храброст и… ги осъдило на смърт за неизпълнение на заповед.

Как се случва това? Сигурно през нощта.
Разплакана и с увита глава, за да не се види лицето й, майка бързо върви към манастира със свито нещо в ръце. Тъмната пресечка, малко вятър… Тя се оглежда, опитвайки да разбере дали някой не я гледа. Тук някъде трябва да има висока каменна стена и в нея ниша. Само ще свърне за няколко минути и ще остане незабележима. Там жената спира. Разгъва детско одеяло, целува спящото дете, прекръства се. Протяга ръце в прозореца…Детето се поема от добри ръце в монашеско облекло. А сега трябва да бяга. Хваща бързо по друг път,  без да се оглежда. Решението е взето отдавна, още преди раждането.
Ако отидете в Краков сами можете да се озовете на това място. Това е Монашеския Орден На Сестрите от Пресвятото семейство от Назарет, които са отворили първия „Прозорец на живота“.
Зданието на Ордена по нищо не се различава от съседните постройки, освен пластмасовия прозорец на нивото на тротоара с надпис „Прозорец на живота“.
Тук много малко минаващи се оглеждат за камери, тук такива няма.
Сестрите от монашеския орден се надяват, че ако някоя майка се реши да изостави детето си, то може да стане тук, а не на гарата , на пейката в парка или в боклукчийската кофа.
В католическа Полша абортите са забранени от закона. Бременните могат да прекъснат бременността си само при заплаха за живота на майката или в резултат на изнасилване, което трябва да бъде доказано в съда. На такъв унизителен процес се съгласяват единици и официално в 40 милиона  Полша в годината се правят около 200 аборта.
Всяка година около 200 хиляди полякини прекратяват бременността си в Украйна, Германия, Чехия…, но за това са необходими средства, за да пътуват. Най-лошият вариант е да оставиш детето където и да е.
В тази стая никой не дежури. Майката с никого не се среща, когато остава детето си. Алармата работи след затваряне на прозореца, а това съобщава на монахините, че е доносено ново бебе. В полицията никой не звъни, нито се търси жената оставила детето. Звънят само в Бърза помощ, които преглеждат детето и след две седмици то получава нови родители,  ако преди това майката не се осъзнае.
Този краковски прозорец за шест години е дало живот на 14 новородени. Сега в Полша има 48 такива места и 33 спасени деца живеят в нови семейства.