През първите десет години от брачния му живот много внимаваше в приказките си и гледаше да си държа езика. Ако се случеше да му накипи повече, излизаше и отиваше някъде по-надалеч, за да си излее каквото му е на душата. На уважението и доброто мнение на жена си държеше повече, отколкото на цялото останало човечество.
Косите му се изправяха при мисълта, че един ден жена му може да разбере, че е лицемер, зареден с неприлични думи. През първите десет години следеше всяка своя дума и не се съмняваше, че тактиката ми е успешна. С този грях на душата не се чувстваше никак по-зле, отколкото ако беше чист и невинен. Но в края на краищата се издаде и то съвсем случайно.
Една сутрин влезе в банята да се бръсне и кой знае как остави вратата открехната. За първи път се случваше да не я затворя добре. Винаги вземаше тази предпазна мярка, защото бръсненето беше истинско мъчение за него и рядко се случваше да го изтърпя докрай, без да прибягна до някои спасителни в такива случаи изрази. Този път бе останал незащитен, но дори не подозираше това. Този ден бръсненето вървеше сравнително добре и мина само с полугласни ругатни и мърморене, без много шум, без викове.
После си облече ризата. Моделът на ризите му е негова измишльотина. Липсваше копче. Веднага кипна и съответно повиши тон, но не само повиши тон, но изразите му станаха по-пиперливи. Но не се смущаваше, защото вратата на банята беше дебела и предполагаше, че я е затворил добре. Отвори прозореца и изхвърли ризата. Тя падна долу на пясъка, само на някакви си 50 крачки.
Продължи да ръмжи и да ругае, облече друга риза. Но и тя нямаше копче. Посрещна тази нова изненада с нова серия не за ушите думи и изхвърли ризата през прозореца. Беше толкова ядосан и побеснял, че не погледна третата риза, а направо я намъкна. Но и тя последва другарките си през прозореца. Тогава събра всичките си неизползвани резерви и започна да изригва ругатни. Точно по средата на това изригване погледът му падна върху открехнатата врата и той застина.
Нужно му беше много време да довърша тоалета си. Разтакаваше се и се мъчеше да измисля какво е най-добре да направия при създалите се обстоятелства. Искаше му се да вярва, че жена му спи, но знаеше, че не спи. През прозореца не можеше да избяга. Той беше тесен. Накрая реши да влезе тържествено в спалнята, все едно че нищо не се е случило.
Измина успешно половината от пътя. Не смееше да обърна поглед към нея, защото това криеше известни опасности. Много е трудно да си даваш вид, че нищо не си направил, когато фактите говорят обратното, и увереността, с която играеше ролята си, скоро се изпари. Насочи се към лявата врата, защото тя беше най-далеч от жена му.
Тази, врата не беше отваряна още от построяването на къщата, но сега му се стори благословено спасение. Трябваше да се спре по средата на стаята. Нямаше сили да продължа нататък. Беше сигурен, че го стрелкат строги очи. Нали разбирате какво чувство изпитва човек, когато знае, че някой го гледа в гърба. Той се обърна. Това, което видя, не се забравя лесно.
В благородните ѝ очи имаше нещо, което никога преди не беше забелязвал. Те святкаха, хвърляха мълнии от възмущение. Сви се. Под този укорителен поглед мислеше, че съвсем ще изчезне. Стоеше мълчалив от опустошителния огън може би минута, но тя му се стори безкрайно дълга.
След това устните на жена му се разтвори и произнесе последната ругатня, която бе казал в банята. Езиково тя беше безпогрешна, но звучеше много меко, много кадифено, неопитно, невежествено, изобщо тонът й съвсем не отговаряше на съдържанието. В живота си не беше чувал нещо толкова неуместно, толкова нескопосно, толкова зле съчетано, колкото тези остри думи и този немощен тон. Едва се сдържаше да не се разсмее, нали беше виновен. Мъчеше се да не избухна в смях и успя, до момента, в който тя каза:
— Ето как звучи!
Тогава избухна, въздухът се изпълни със смях. И ѝ каза:
— О, мила, ако наистина така звучи, бог да ме прости, никога вече няма да ругая.
Тогава и тя се разсмя. Двамата продължиха да се смеят като луди, докато прималяха от смях. Бяха се помирили.

Ако се окажете без парашут, положението доста се усложнява.
През 1944 г. летецът Никълс Алкмейд изпаднал в ужасна опасност на 5500 метра над Германия. Самолетът му горял и парашута му бил овъглен.
Той скочил, очаквайки да умре, но извадил късмет.
Паднал върху короната на едно дърво, после се изтърколил в дълбока пряспа от сняг. Така голяма част от силата на неговото падане била погълната.
Не е ли чудно, че Алкмейд оцелял, за да разкаже историята си, като се отървал без нито една счупена кост.

Влязох в дюкяна, където единствената жива душа се оказа някакъв слаб и бледен мъж с прошарени коси. Той любезно отвърна на поздрава ми, стана иззад бюрото и с готовност се запъти насреща ми, нещо, което най-много мразя, защото страшно досадно е, когато продавачът непрестанно те следва по петите и ти обяснява качествата на всяка стока и изобщо така усърдно се старае, че просто те задължава да купиш нещо.
— Исках да видя онази глава — обясних, като посочих бронза в ъгъла.
— А, Марсилезата на Рюд! — кимна домакинът. — Първият му ескиз… великолепна работа…
Работата наистина беше великолепна и аз бях просто изненадан, че такъв шедьовър е могъл да попадне сред тая глутница от арабски коне и разголени женски телеса. И главата бе далеч по-живо и по-свободно изваяна, отколкото в окончателния си вид в огромния релеф върху Триумфалната арка. Художникът бе използувал за модел съпругата си и бе я карал да стои с отворена уста и да крещи, за да добие лицето й по-голямо напрежение. „Викай! Викай по-силно!“ — настоявал Рюд, стремейки се да постигне призивната сила и героичната решителност, присъщи на една фигура, символизираща Републиката, но вероятно доста необичайни за бедната домакиня, заставена да напусне кухнята, за да угоди на капризите на мъжа си.
„Викай! Викай по-силно!“ — И аз виждах пред себе си това изпънато от напрежение лице и тоя повелителен поглед, и тия рaзвени под фригийската шапка коси и ми се струваше да чувам тревожния призив за бой и това вече не беше лицето на една скромна женица, а патетичният образ на Републиката, зовяща синовете си в часа на смъртна опасност.

Християнството не е само обичаи и традиции. То ни дава и по-ясна представа за нещата около нас. Много е важно, християнството да се възприема от хората, особено от политиците, не като нещо архаично, а като основа върху, която да изграждаме живота и дейността си.
Една от опасностите на съвременната цивилизация е възприемането на християнските ценности като нещо, което е имало място само в миналото.
Религиозната мотивация се задушава от новите „ценности“ на века, които не са свързани с християнските традиции.
Прогласява се една фалшива „свобода“ на личността. Разбирането за добро и зло е размито. Така обществото по-лесно се манипулира чрез информацията по медиите и финансовата зависимост.
Връзката с църквата и християнството се реализира на дело, като се защитават нравствените ценности в обществото.

От Сирия има отново съобщения за тежки боеве. Има недостиг на храна и вода. Фермерите се страхуват да прекарват свои стоки през опасните зони.
Местния жител Маджид, смята, че страната е в опасност. Според него пчелите са усетили, че нещо не е наред.
– Пчелите усещат такива неща много по-рано, – пояснява Маджид. – Те престават да летят и да прелитат от цвят на цвят. Събират се в ъгъла на кошера и така умират. Изглежда така, сякаш искат да се самоубият.