Никой не го избра, никой не го взе. То дори раздразни котката, която го бе родила. Тогава стопаните решиха да го изхвърлят на улицата.
Но то оживя, не умря и се пребори за живота си. Не изпитваше страх. Хранеше се от контейнера. Криеше се от силните викове и хвърлените по него пръчки.
Хората, когато го гледаха се възмущаваха:
– Какво уродливо коте!
Даже злите котки и кучета го избягваха. То кротко търпеше, очаквайки някой да го помилва. Не познаваше омразата и отмъщението.
Приближаваше децата, търсейки ласка. Някаква възрастна жена болна от сърце му слагаше в една стара консервена кутия малко месце. А то радостно се отъркваше в краката й и благодарно мяукаше.
Един ден кооперацията се пробуди от страшен вик:
– Мерцедес блъсна изродчето.
То лежеше на една страна и жално мяукаше от болка. Всичко около него бе обляно в кръв. То хрипеше, задъхваше се…Опита се да пропълзи… Кой ще му помогне, кой ще го спаси?
Към телцето му нежно се докосна човешка ръка. Човекът бе инвалид..
Котенцето замърка усетило топлина, ласка и съпричасност към болката му. В очите му имаше толкова много болка и толкова много страдание…. Умирайки, то чакаше от хората състрадание…
Човекът взе в ръцете си треперещото телце и му прошепна:
– Потърпи, мой красавецо! Аз съм до теб…
Покри телцето с шала си и внимателно го понесе към дома си.
След време един възрастен понакуцващ човек водеше на разходка котарак.
– Но това не е ли малкото уродливо котенце? Какъв красавец е станал! – понесе се шепот от околните.
Котаракът ни на крачка не се отдалечава от инвалида, следва го като куче.
Каква преданост, каква обич, това е празник за очите! Това не е коте, а прелест! Заслужена награда!

Целият си съзнателен живот човек прекарва с убеждението, че освен отбранителната война всяка друга война дори когато е победоносна, е по-лоша от най-лошия мир.
Земя, спечелена с меч, остава за дълго време спорна. Такава земя ражда неспокойствие и раздори. Една селска мера, отвоювана с блага дума, носи повече добро, отколкото цяла област, завоювана с цената на хиляди жертви и с потоци от кръв.
Но в основата на всичко лежи страхът от войната. Война между съседи — от това няма по-лошо.
Ако ти победиш, ония ще са готови да обърнат положението при първия по-сгоден случай. Ако те победят, ти ще се готвиш да им върнеш, както подобава.
И това ще се повтаря безброй пъти, защото земята никога не се насища на кръв. а взаимното изтребление не изтрива, а умножава омразата.

Любовта към доброто се нарича ентусиазъм и ражда Пиндаровците и Милтоновците; омразата към злото се нарича сатира и ражда Лукиановците и Волтеровците.
Тези две чувства са еднакво нужни на обикновения човек, за да има напредъкът. Затова виждаме ентусиазма и сатирата, любовта към доброто и омразата към злото да вървят открай време с напредъка на човечеството — Аристофан до Платон и Хайне до Шилер.
Ентусиазмът вдъхновява великите хора, които издигат верските, нравствените и политическите сгради, в които се подслонява човечеството. Но тези сгради, тъй като са дело на човека,  имат несъвършенства и недостатъци. Забелязвайки тези дефекти, сатирата постепенно разрушава постройката и вместо нея скоро се възправя друга, по-съвършена, на която е съдено да бъде скоро също така срутена и така, строейки и разрушавайки, ние вървим напред.
Невъзможно е за едно общество да съществува без ентусиазма, т.е. предаността към институциите, които го крепят, но също така е невъзможно за него да напредне без сатирата, която подкопава тези институции в името на едно по-добро бъдеще.
А спре ли едно общество да върви напред, то веднага загнива и умира, както отмряха египтяните и индиянците, защото искат да обожествят, т.е. да направят безсмъртна и непроменима своята цивилизация, вместо да вървят напред като разрушават и строят отново.
Докато на света не се възцари доброто, докато не се издигне верска, нравствена и политическа сграда без пороци и недостатъци, сатирата е необходима.
Шелинг счита. че сатирата е необходима „като непримирим враг на настоящето“ , т. е. на злоупотребите, извращенията и „съюзник на бъдещето“, т.е. на напредъка.
Сатирата, а именно наказанието на порока и глупостта чрез присмеха, е използувал  и самият Бог спрямо първия човек. Писанието ни учи, че Адам, обзет от надежда да стане равен на своя създател, престъпил неговите божи заповеди и тогава Бог, за да го накаже за непослушанието, го изгонил от рая, лишил го от безсмъртие и докато клетникът стоял пред него треперещ, гол и изнемощял, той добавил и насмешка към наказанието, като му казал: „Ето, Адам, и ти стана като нас!“, а това според свети Василий и останалите тълкуватели е подигравка, с която Бог осмял безумието на първия човек.

Знаете ли как цивилизацията стига до крах? Такава цивилизация обикновено е основана на омразата, чудовищния егоизъм и недоверието във всеки, който говори на друг език, яде друга храна, носи други дрехи…
Тя бе едностранно развита цивилизация. Свят на двигателите с вътрешно горене…. Технологично общество, което осигурява комфорт, но не може да даде на човека усещане за справедливост и безопасност.
Това бе цивилизация, която обработва материята, разцепва атома, създава мощна химия и настройва опасни и сложни машини.
Тя бе съсредоточила вниманието си върху техниката и бе забравила напълно отделната личност. Сега не й струваше нищо да натисне копчето и да срине далечен град, без да познава и без да желае да опознае живота и обичаите, мислите и надеждите, стремежите на хората, които унищожава.