Историята за циклопите се е появила благодарение на народите от островите в Средиземно море.

Там са били открити останки от изчезнали слонове джуджета.

Черепите на слоновете били два пъти по-големи от тези на човека.

Централната носова кухина често погрешно се е възприемала за отвор на око.

Венко беше изпаднал в лошо положение, но вината си беше негова. Той не забеляза кога Пенко бе преместил фигура и взе топа му. Царицата му бе притисната от двата коня на противника му.

Венко губеше играта, но единствена му утеха бе, че макар това да им беше петата партия, на Пенко му трябваха 15 хода повече, отколкото на предните игри, за да го победи.

Невена, съпругата на Венко, долови отчаянието на съпруга си и реши малко да разсее напрежението натрупало се в стаята.

– Венко, – каза Невена, – неприятно ми е да го кажа, но макар че най-силната фигура в шаха е царицата, самата игра се основава на женомразка представа за борба. Погледни само,  целта е да поддържаш един безсилен цар, като се жертват пешките, без някой да се интересуваш за състоянието им.

– Ако бях цар, – засмя се Венко, – щях да убия царицата, без да ми мигне окото.

– А това ще го задържи ли на власт поне още няколко минути? – подсмихна се малко и Пенко.

Невена представляваше комбинация от категорично мнение, желязна воля, без никакво търпение. От друга страна бе много красива и обичаше Венко от цялото със сърце.

Пенко засили атаката си срещу царя на Венко, като придвижи офицера си много напред. Венко вдигна ръце и се предаде.

– Дори и да те побеждавам, – каза Пенко, – имаш едно предимство пред мен.

Венко го погледна със съмнение.

– Така е приятелю, – наведе глава Пенко, – имаш прекрасна съпруга, а аз съм все още сам.

Той спокойно можеше да го каже на приятеля си, защото Невена току що бе излязла от стаята.

– О, ти си много добър в пленяването на царици, – Венко потупа по рамото Пенко. – Какво чакаш, действай?!

В работите на фотографа Матиас Хакер оживяват обикновени на вид пейзажи, здания, улици, които благодарение на необичайния ракурс и осветлението, приемат абсолютно различен вид и форма.

Авторът успява да предаде напълно атмосферата преобладаващата наоколо, както и да предаде на зрителя усещане за някакво вълшебство ….

„В хармония с небето“ е страхотна серия от снимки, пропита от невероятния полет в атмосферата.

Величествената архитектура, необичайния ракурс, естественото осветление, наситеността с бои и цветове, превръща всяка снимка в колоритна илюстрация, мамеща към далечно пътешествие.

В последно време фотографът все по-често експериментира не само с необикновено осветление и ракурси, но и с различни приложения и филтри. Ето защо, сред многото изображения има някои, които веднага хващат окото с нереалната си яркост и прямота.

Няма значение какво е изобразено на тези снимки: природа, хора, животни, сгради, коли или най-обикновени неща от живота, те всички изглеждат като магия на цветните снимки. Можете да ги разглеждате с часове и всеки път да намирате нещо ново и интересно в тях.

– Защо този човек е тъжен? – попитали един мъдрец, показвайки му мъж, който постоянно ходел мрачен и с натъжено лице.

– От това, – отговорил опитният познавач на човешкото сърце, – че с него се е случило голямо нещастие или негов ближен е имал по-голям късмет.

Завистта е равносилна на убийство. Това е била причината за първото убийство.

Завистта причинява на хората голямо зло. Прониквайки в душата, тя приспива съвестта. Пресмята съчиците в очите на ближния, а след това отдела смъртоносна отрова. Отравя душата с подозрителност, горчиви мисли и обиди.

Когато се повдигне собственото „аз“ нависоко, то започва да контролира целия живот на човека. Очите гледат през изкривени стъкла, през които се изопачава истината.

Сърцето на завистливия човек се изпълва с възмущение, неговата уста произнася обвинения срещу невинния.

Но най-лошото е, че това на пръв поглед не се забелязва. Безчестието води към предателство и убийство.

Поради завист бе предаден Христос, а апостолите бяха хвърлени в тъмница.
Завистта осъжда всички, но самата тя внимателно се прикрива.

Това е пагубно чувство, краеъгълен камък на светския живот. От всички човешки чувства завистта е най-отвратителното.

Тя е злокачествена язва на душата. Ако завистта завладее сърцето на вярващия, тя прекратява по-нататъшното му духовно израстване.

Когато влезе във входа, чу глас зад себе си:

– Ани!

Тя замръзна на мястото си. Не смееше да погледне назад. Гласът отново се обади:

– Ани!

Най-накрая реши да се обърне. От сенките се появи дребна фигура. Дрипаво облечен старец, със сплъстена брада и изкаляни галоши.

– Татко, – каза Ана.

Той, нейният баща, стоеше пред нея и не смееше да я докосне. Само я гледаше и ѝ се любуваше.

– Все още си така красива, – каза баща ѝ. – Виждам, че си се устроила добре.

Ана пристъпи напред, целуна го и отстъпи крачка назад. Чудеше се какво да му каже.

– Дядо ти умря, – каза баща ѝ.

Ана го хвана за ръката и го поведе нагоре по стълбите. За нея това посещение бе неочаквано.

Когато влязоха в апартамента, тя веднага го отведе в кухнята.

– Навярно си гладен, – каза Ана, – ей сега ще ти изпържа яйца.

Постави тигана на котлона и започна да бърка яйцата. Ана погледна баща си и го попита:

– Как ме намери?

– Когато излезе от къщи, научих от една моя позната, тук в града, къде си отседнала, – въздъхна баща ѝ. – Понякога тя си идваше на село и разказваше за теб.

Ана си спомни за леля Донка, с нея много често се засичаха в квартала.

– Не искам да ме връщаш у дома, – погледна умоляващо Ана баща си в очите.

– Ако исках да те прибера, – засмя се баща ѝ, – щях да дойда много по-рано. Но през цялото време знаех къде си и какво правиш.

– Очаквах да ме нахокаш, – наведе глава Ана. – Нали казваше, че по-добре е човек да умре гладен, отколкото да продава тялото си.

– Не се отказвам от думите си, – тъжно я погледна баща ѝ. – А нима нямаше да съм прав?

Ана го огледа добре. Едното му око бе покрито с бяла пелена, навярно нацяло не виждаше с него. Беше се стопил. Тя знаеше, че е на 57 години, но изглеждаше на 75.

– Не, нямаше да си прав, – каза Ана.- По-добре е, човек да е жив.

– Може би имаш право.

Ана изненадано погледна баща си.

– Не се чуди, – започна да обяснява баща ѝ.- Вече не съм толкова уверен в тези неща, както едно време. Остарявам.

Мъката по нея го бе съсипала, но едно Ана разбра и то бе доста болезнено.

Той се бе провалил във възпитанието на дъщеря си и тя бе кривнала от правия път. Но най-лошото беше, че тя смяташе това за правилно и нямаше никакво угризение на съвестта.