Един проповедник дошъл в едно малко общество. Той носел със себе си тест за проверка на духовните дарби.

За да проверят своите дарби, вярващите трябвало да отговорят на десетки въпроси, отнасящи се до техните интереси, увлечения и неща, които желаят да правят.

Една жена видяла, че нито един от въпросите не ѝ „подхождал“. На малко от въпросите можела да отговори положително.

Тогава тя отишла при проповедника и му казала:

– Аз вече знам какъв е моя духовен дар?

– Какъв е? – с интерес попитал проповедникът.

– Мързел.

След Втората световна война в Канада размразили фиксираните военни цени за потребителски стоки, което довело до инфлация.

През есента на 1947 г. цената на шоколада в магазина скочила изведнъж от 5 до 8 цента, което довело до недоволството на децата.

Първоначално няколко ученика организирали протест пред магазин в малък град на изток, а след това щафетата от бойкоти и демонстрации били възприети от стотици и хиляди деца по цяла Канада.

Производителите на сладкиши отговорили на това със статия от вестник, където се казвало, че тези акции са подтикнати от комунисти, които са завербували детските лидери, за да сеят хаос в обществото.

Това се оказало вярно. Ако в началото възрастните поддържали инициативата на децата, тъй като сами били недоволни от инфлацията, след публикациите в медиите, родителите и учителите започнали да забраняват на младите хора да участват в демонстрациите.

Детството е прекрасен свят, в който живее въображението. То няма граници, но има искрена вяра в доброто.

Тава би добило смисъл, а и обществото ще има бъдеще тогава, когато ние възрастните, инвестираме в душите и сърцата на децата си, но трябва да внимаваме какво.

Нашата обща цел и задача е да направим децата щастливи, да им дарим радост, да им създадем възможности и условия за пълноценното им развитие и реализация.

Всички, които полагат труд за възпитанието и израстването на това младо поколение, помагат на децата да разкрият своите таланти и дарби. Подкрепят ги за постигане на победа в творчеството и спорта.

Нека детството на всички деца да бъде радостно, несмущаващо и безметежно.

Разказват за един шотландец, който изкарвал прехраната си, като превозвал хора с лодката си през едно езеро в Шотландия.

Един от пътниците забелязал, че на едното весло била изрязана думата „вяра“, а на другото „дела“.

Това го заинтригувало и той попитал лодкаря:

– Защо сте изрязали точно тези две думи на греблата си?

Лодкарят махнал едното гребло, на което било написано „вяра“ и лодката започнала да се върти в кръг. След това той оставил само това гребло, а другото с изписаната дума „дела“ премахнал и лодката започнала да се върти само, че в обратна посока.

А когато започнал да гребе и с двете гребла, лодката заплувала по правилния курс.

Нещо подобно става и в живота на християнина, когато той недооценява вярата или делата. Вярата и делата трябва да се движат в живота на човека заедно.

Вярата е един вид решение, акт на послушание и подчинение на Христовото благовестие. Тя е началото на целия ни християнски живот. Това е първата стъпка по пътя ни към Христос.  Нищо не е така нужно на човека, както вярата.

Това засяга не само щастието на бъдещия ни живот, но също така и благосъстоянието на настоящия ни живот и не само благоденствието на всеки един от нас, но и на благосъстоянието на цели общества.

Вяра е душата на народа. Когато тя угасне в него, той става безжизнен.

Да вярваш,  това означава да се довериш на Бога, да Му се предадеш и да Му се подчиняваш, да се съобразяваш с Него и да разчиташ на Него.

С вяра, получаваме спасение и безплатен вход за царството на нашия Небесен Отец, и това е „не чрез дела, за да не се похвали никой“.

Чрез вяра ние сме оправдани, чрез добрите дела, ние прославят Исус Христос.  Нашата вяра трябва да се прояви в делата ни.

Действията на човека и неговата вяра са неразривно свързани.

Дамите от висшето общество винаги били обличани от прислужница. Това е започнало още от епохата на корсетите, които такива е трябвало да се затягат на гърба на жената, а това можела да направи само прислужницата.

Самата дама била напълно безпомощна, когато ставало въпрос за обличане на корсет или рокля.

Тази традиция се запазила до използване на копчетата. Когато на роклите на аристократките се появили копчета, било съвсем естествено да се пришиват от ляво. Така прислужницата, която стояла пред нея удобно можела да ги закопчава.

На мъжките дрехи копчетата се пришивали отдясно, защото дори знатните господа се обличали самостоятелно.

Описани обичаи са съществували в продължение на толкова дълго време, че постепенно се превърнали в стабилна традиция. И до сега, копчетата на женски дрехи се шият в ляво и на мъжкото – отдясно.