Мартин се бе замислил сериозно:

– Кое е най-важното нещо за мен? – запита се той. – Вероятно това е мястото, където искам да прекарам най-много от времето си.

Той се разходи из стаята и продължи:

– Много хора си задават въпроса: „Какво мога да направя днес, така че да има вечна стойност?“

Внезапно Мартин осъзна, че доста се е отдалечил от ролята си на баща. Той имаше четиригодишна дъщеря, но не ѝ обръщаше много внимание, с нея се занимаваше повече жена му.

Мартин тръсна глава и си зададе следния въпрос:

– Какво искам да каже дъщеря ми на моето погребение?

Той седна и написа следното:

„Моят татко ме обичаше безусловно. Той ме научи да обичам Бог и останалите хора. Баща ми беше моят герой“.

Мартин направи значителни промени в графиците на живота си. Той не позволяваше на неотложните нужди да изместят значимото – общението със семейството.

Един ден Мартин получи писмо от двадесет и една годишната си дъщеря:

„Татко , ти силно повлия в живота ми. Знам, че мога винаги да разчитам на теб. Ти ми показа какво означава наистина да си смирен и да позволиш на Бог да заеме челното място в живота ми. Ти си моя герой“.

Мартин бе потресен. Дъщеря му съвсем не знаеше за неговото желание, записано преди толкова много години, но го бе изпълнила, защото той бе променил приоритетите си.

Хари крачеше из стаята и разсъждаваше на глас:

– Много бързо ли се движа? Да не би да работя прекалено? Е, вярно е, че се опитвам да контролирам всички и всичко около мен, но това лошо ли е?

Дядо му го чу и се засмя:

– Това дори е изтощително.

– Да, така е – съгласи се Хари, – но …

Старецът погледна внука си, премигна с очи и добави:

– Само Бог вижда и знае всичко, не забравяй това …

– Аз не казвам, че знам всичко, – прекъсна го внукът му. – Ставаше дума за контролът.

– Контролира само Този, Който знае всичко.

Хари наведе глава.

– Какво прави баща ти, когато му се свърши горивото на колата? – попита дядото.

– Отива на бензиностанцията, – бързо отговори Хари.

– И ти така прави, – посъветва го дядо му. – Изпълни резервоара си, а това става при общение с Бога, дали чрез молитва или четене и разсъждаване върху Словото Му …

– И Той ще направи всичко, което не мога, – възкликна Хари.

Групата жужеше като пчелен кошер. Бяха изказани много мнения на различни теми, отстояваха се различни гледни точки.

През цялото време Калин мълчеше. Той бе потънал в мислите си, но същевременно слушаше и споровете около себе си.

Пламен бе общителен и обичаше да включва всеки в разговора, за да не се чувстват някои отблъснати и отстранение.

Той бе забелязал още от началото Калин и за това го попита:

– Кое е най-важното нещо, което трябва да правиш в живота си?

Калин без да се смути, бързо отговори:

– Това е да знам какво да правя всеки ден от живота си, според Божието желание.

– Ха, – изсмя се Павлин, – в живота има толкова много неща, за които не е нужно да знаеш мнението на Господа. Нима е нужно да Го питаш, дали да ядеш, щом си гладен?

– Така е, – съгласи се до някъде Калин, – но аз приемам Божията цел за моя живот.

– И какво разбираш под това? – намръщи се Кирил.

Калин не обичаше много да говори, но в случая се налагаше да дообясни нещата.

За това въздъхна и изясни казаното от него:

– Това означава, че има моменти, в които да казвам „не“, а в други „да“ …

– Например, – прекъсна го нетърпеливо Павлин.

– „Не“ за покана на мои приятели в дискотека, в която е много шумно, а ритъмът на музиката вибрира чак на улицата или предложение за по-добре заплатена работа, където трябва да лъжа и мамя.

– А „да“? – попита припряно Кирил.

Калин се усмихна и продължи:

– „Да“ за повече молитва, по-малко телевизия и седене пред компютъра, постоянно общение с Бога, като не се отказваме от ежедневните си задължения.

– Охо, – възкликна Пламен, – добри пожелания, но кой може да ги изпълни всичките?

– С Господа всичко е възможно, – подчерта категорично и непоколебимо Калин.

Любо и Спас бяха връстници. Учеха в един и същи клас, но често се спречкваха, поради различия в гледните точки.

Днес Любо бе под напрежение от изминалото занятие, затова насочи стрелите си към Спас.

Той присмехулно присви очи и попита:

– Спасе, вашият Господ е много ревнив, а?

– Да, Той държи много на любовта ни към Него, – отговори кротко Спас.

– Той ли те избра? – продължи с подигравките си Любо. – А може би не може да издържи, че си свой или че принадлежиш на този свят.

– Той ме обича, – усмихна се Спас. – За това и даде Сина Си, за да не умра поради греховете си.

– Изглежда много ви завижда на доверието? – провокира го с поредния си въпрос Любо.

– Смешно е да се доверяваме на себе си, – поклати глава Спас, – да надничаме в пробити цистерни като пренебрегваме Неговия преливащ фонтан, който е безплатен и винаги на разположение.

– Ех, …и ти, – махна с ръка Любо.

– Когато се облягаме на Него, Той се радва, но когато прехвърлим зависимостта си на друг, разчитаме на собствената си мъдрост или на тази на приятел, когато се доверяваме на някакви наши собствени дела …

– Ха ха ха, – изсмя се Любо, – ще остане недоволен и ще те накаже.

– Каквото и да прави Неговата цел е да ни приближи към Себе Си …

– Навярно много ревнува в каква компания си? Как може да разговаряш с някой друг повече, отколкото с Исус? – ирония преливаше от думите на Любо.

– Да останеш само в Него, това е истинската любов, а да общуваш със света, да намираме достатъчно удовлетворение в земни удобства, дори да предпочитаме компанията на други християни пред общение с Него, това …., – не успя да обясни Спас.

– Това наскърбява вашия ревнив Бог, – Любо довърши самодоволно фразата.

– Той копнее да пребъдваме в Него и да се радваме на постоянно общение с Него, – издигна гласа си Спас.

– А изпитанията, които ви изпраща? – Любо погледна приятеля си предизвикателно.

– Това прави за да отстрани погледа ни от сътворените неща и да го фиксираме върху Него, Този Който е създал всичко, – поясни Спас.

– Любов, любов, но защо е тази ревност? – не се предаваше лесно Любо.

– Той ни обича толкова много, че няма да позволи на нищо да ни нарани и ще ни защити от всички ни врагове.

Любо размаха ръце, сякаш гонеше някоя досадна муха, а Спас продължи възторжено:

– Ще запазя сърцето си в свята чистота само за Христос и със свещена ревност ще затварям очите си за всички очарования на този свят.

Дани не преставаше да се среща с приятелите си. Това, че бе единствения женен между тях, не пречеше на общението им.

Защо приятелите му не бяха избрали своите половинки?

Всеки от тях предпочиташе порнографията, която ги водеше до безразборен секс.

Един ден Станчо попита:

– Дани, как можеш да правиш секс с една и съща жена през цялото време?

– Не е ли много скучно? – добави своя въпрос и Камен.

Дани се усмихна и отговори:

– Не правя секс с една и съща жена през цялото време.

Всички го погледнаха изумени, а погледите им молеха за обяснение.

– Диди не е същата жена, за която съм се оженил.

– Как така? – както винаги нетърпелив и прибързан се обади Наско.

– Тя израства духовно и се променя, – уточни Дани, – а това допринася и за моя растеж. Ние не сме същите хора, когато се оженихме. Както хубавото вино, така и нашата интимност узряват с времето.

Приятелите очакваха повече яснота и обяснения, за това Дани продължи:

– Ако непрекъснато пренебрегвате Божия добър план за секса, вие се задоволявате само с проблясъци на греховна страст вместо с ценните нажежени въглени на трайната интимност.

– Само проблясъци …., – измънка като събуден от сън Климент.

– Бог е създал секса, за да се наслаждаваме по най-добрия начин, – започна да доизяснява думите си Дани. – Това няма нищо общо с външен вид и представяне. Бог е основал секса на отдадената любов, която отразява безкрайната Му любов, която изпитва към всички онези, които се доверяват на Христос.

Приятелите на Дани наведоха глави. Тези думи ги попариха силно. До сега не бяха разбирали нещата така.

Надявам се при следващата им среща, Дани да не е единствения женен в групата.