Беше хладен, но свеж ноември. Дарина стоеше в общежитието. Бе тиха,тъжна и развълнувана.

Готова, но не съвсем. Тя бе на ръба на сълзите, възможностите и страха.

Дарина бе решила това седмица по-рано, но не бе си го признала.

Момчето, с което се срещаше от две години, не бе много добро.

Връзката им в началото бе сладка, но вече се бе вкиснала.

Дарина се прибра в къщи, за да се освободи от нещата.

За да е сигурна, че се е освободила, свали всички снимките с него от стената, но не всичко можеше да игнорира в сърцето си.

Това не променяше факта. Освобождаването е стъпка на вяра и смелост, когато стъпваш в неизвестното, оставяйки това, което бе до болка познато.

Мнозина си мислеха:

– Тя е луда да остави това момче.

Но Дарина бе благодарна:

– Можах да погледна всички в очите, да се сбогувам с техните мнения и очаквания за мен.

Този истинския, за когото се ожени по-късно, дойде след освобождението.

Бог използва болката за промяна, растеж за зрялост, трудните неща за по-велики.

В един сезон дърво може да изглежда празно и безплодно, но това просто прави място за нови цветове.

Пен Бо, 19 годишният студент от Китай, който наскоро се записал в първи курс на колеж, бил много радостен за това, че започва нов етап в живота си.

Тъй като учебното заведение се намирало в друг град, даже и в друга провинция, младият човек ще трябва да живее в общежитие. До новото си учебно място младежът решил да стигне по необичаен начин, а именно на велосипед.

Смелият Пен прекарал 38 дни в пътуване през 7 провинции, а общият му път е бил 3319 километра. Пътешественикът разказал, че от детството си се увличал от активен вид почивка.

Въпреки че, семейството на студента било против такова пътуване, той настоял на своето и успешно се добрал до местоназначението.

Освен това Пен взел за пътя всичко необходимо, включително някои инструменти и лекарства, той научил предварително как се сменя гума или как да постави спирачки на велосипеда си.

Унгарски химик Джордж де Хевеши, бъдещ носител на Нобелова награда, през 1911 г. работил в Манчестър върху използването на радиоактивни изотопи.

Тъй като не разполагал с много средства, Хевеши живеел в общежитие и се хранел в столова.

Подозирайки, че работниците в кухнята са използвали остатъците от неизядената храна, за да приготвят нова, ученият добавил малко количество радиоактивни материали в своята чиния.

След няколко дни той взел образец от подобна храна и страховете му се потвърдили. Намерил радиоактивната храна в току що приготвената с помощта на електроскоп.

Дона се връщаше с приятели в общежитието. Лампите, както винаги, не светеха в коридора. Тя приближи в тъмното вратата на стаята си, отвори я и усети как нещо се промуши заено с нея вътре.

Докато Дона се събуваше и светне лампата, „нещотото“ успя да се добере на масата и да „вкуси“ от храна, които бяха върху нея.

На общо събрание на съжителстващите в една стая момичета, бе решено:

– Малкият да остане, но да се превъзпита.

Котето само си бе избрало дома. И никой не се осмели да го изхвърли навън.

Минаха три години, от малкото „нещо“ се бе получило космата красавица с мелодичен глас: „Мяу,мяу…..“

Нека после разправят, че няма награда за състраданието.

Познаваха се от времето, когато и двамата бяха студенти в столицата. Тогава бяха само приятели, но тя забременя. Нина учеше за детска учителка, а Николай икономика.

Случилото се бе шок и за двамата.

– Сега не е време за бебе, – навиваше я Николай. – Предстоят ни трудни изпити. Трябва да завършим.

Нина беше объркана, но накрая се съгласи с идеята на Николай.

Два часа преди уговореното време в една частна клиника, Нина звучеше разколебано:

– Не мога, това е живот, как така …..не мога да му посегна, – сложи глава на гърдите на Николай и се разплака.

– Вземи се в ръце, – умоляваше я той, – това е най-добрият вариант за момента. Не е толкова страшно. В края на краищата цялата работа не е нещо повече от вадене на мъдрец.

Нина изтри сълзите си, но в нея нещо силно се противеше, друго я бяха учили родителите ѝ. Погледна Николай и видя непоколебимия му поглед. Разбра, че той няма да отстъпи, а тя толкова много го обичаше. След това се изправи и примирено пое към клиниката.

Той остана да я чака в едно кафене от другата страна на улицата. Прочете вестника, дори и рекламите, които ненавиждаше. Но времето за него едва се влачеше. Поглеждаше от време на време часовника си и имаше чувството, че времето е спряло, а стрелките изобщо не се движат.

Нина се появи след два часа. Тя беше пребледняла и се наложи да вземат такси. Когато пристигнаха в общежитието, завариха група младежи, които чакаха Николай. Бяха дошли за някакво отдавна уговорено събиране.

Нина се сви на леглото и се зави  през глава, но споровете, виковете, закачките пробиха през одеалото. Прилоша ѝ. Едва си проби път през разгорещената компания и отиде в тоалетната. Зави ѝ се свят. Изглежда действието на упойката беше минало, защото нетърпима болка я разкъсваше.

Не можа да спре надигащата се вълна от нея и повърна. Подпря се на стената, отпусна глава и се разплака. Остана там, докато гостите си тръгнаха.

Когато Николай я откри, Нина цялата трепереше. Прегърна я и нежно я поведе към леглото.

Година по-късно се ожениха, но Нина дълго време не можеше да зачене. Ходеха при какви ли не лекари.

Минаха осем години преди да се появят двете им близначки.

Нина и Николай никога не говореха за онзи следобед в студенската стая …. като че ли бяха сключили негласно споразумение да не повдигат този въпрос. Но преживяната болка и разочарование стояха като невидима стена по между им.