Слънцето прежуряше, но под сянката бе прохладно. Димо бе навел глава и слушаше напътствията на поп Кирил:

– Скъпи мой приятелю, не ти ли бяха достатъчни пет работни дни, за да задоволиш потребностите си? Запомни, пари изкарани в неделя са огън, който ще погълне и останалите ти средства. Колкото искаш работи, но Бог ще ти даде толкова, колкото намери за добре.

Димо неохотно клатеше глава:

– Обещаха ми много повече пари, отколкото мога да изкарам за две седмици.

– Неделята е ден за Бога. Той трябва да се посвети на Него, – продължи поп Кирил. – Най-важната ти работа в този ден е да отиде на църква, да се помоли, да чуеш Божието Слово. Това трябва да го правиш с цялото си семейство. Защото ако децата не дойдат в църквата като малки, те няма да дойдат в нея и като големи.

– Да, но децата ми искат обувки, дрехи, храна, – упорстваше Димо – А сега вече и смарфони, лаптопи, таблети и каква ли не още техника. От къде да взема пари за всичко това?

– В неделя трябва да се погрижиш за своята душа. Човек освен тяло има и душа. Защо пренебрегваш душата си?

Димо се готвеше вече да си тръгне, когато поп Кирил го спря:

– Послушай ще ти разкажа една история.

Димо наостри уши, той обичаше приказките и историите, които разказваше попа.

– Един богат човек срещнал на пътя си просяк. Беднякът му разказал за своите нещастия. Богатия го съжалил и от седемте лири в джоба си му дал две. След това просякът разказал и за други своите беди и получил още две лири. Било време за обяд и богаташът поканил просякът на трапезата си. Докато се хранели беднякът разказал още една история от живота си и получил още две лири. Когато получил шестте лири, просякът измъкнал от джоба си нож и поискал, и седмата лира.

– Каква неблагодарност, – възмути се Димо.

– Какво му се полага на този просяк? – попита поп Кирил.

– Смърт, – извика Димо.

– И ти заслужаваш такова наказание, – каза поп Кирил. – Ти и този неблагодарен просяк. Бог ви е дал шест дни и само един  е оставил за Себе Си. А ти и този ден искаш да Му вземеш.

В действителност, в суетата на ежедневието много забравят за църквата. Ходенето на църква в неделя за тях е напразно пропиляно време. Страхувайки се как ще преживяват, хората се трудят цяла седмица, а в неделя пируват, вършат безумия и се отдават на пороците си. Не разбират колко много губят, ако не отидат в храма в неделя.

Ако свещеникът ви бе казал, че ще ви даде по 100 лева, ако дойдете в църквата в неделя, щяхте ли да правите уговорки, че не можете да отидете, защото сте заети. Съмнявам се. Може би бихте тръгнали още на разсъмване и бихте пристигнали в църквата много преди свещеника.

Най-големият хонорар на Шуберт едва стигал, за да изплати дълговете си и да живее няколко седмици.

Имуществото на композитора, описано след смъртта му, се побрало в четири изречения:

3 вечерни фрака, 3 палта, 10 панталона, 9 жилетки.
1 шапка, 5 чифта обувки, два чифта ботуши.
4 ризи, 9 шалове, 13 чифта чорапи, 1 лист, 2 покривки.
1 матрак, 1 възглавница, 1 одеяло.

През есента на 1828 г. Шуберт най-накрая се съгласил да направи концерт от собствени произведения. Нуждата от пари и слава се усещала още по-силно.

От концерта получил 800 флорина. Това бил най-големият му хонорар в живота.

Шуберт веднага си купил пияно, за да замени наетото под наем, отишъл на концерт на Паганини, изплатил си дълговете и след няколко седмици се оказал в същото бедно състояние.

Ана и Григор живееха от осем години заедно. Животът им съвсем не бе лек. Живееха на квартира и получаваха социални помощи.

Григор не работеше, защото повечето време прекарваше в спортната зала, където тренираше. Той постоянно си повтаряше:
– Аз непременно ще стана шампион.

Това бе голямата му мечта. Бе се възхищавал на яките и силни мъже, които всички поздравяваха след поредната победа. Той не желаеше толкова овациите, колкото радостта, че и този път е успял да победи.

Ана всеотдайно го подкрепяше:

– Вярвам, че ще станеш шампион. Ти непременно ще успееш.

Въпреки, че нямаха достатъчно средства, Ана се стараеше Григор правилно да се храни, спазваше и следеше строго режима му. Във всичко това тя бе всеотдайна.

Ходеше с него в спортната зала и го окуражаваше:

– Напредваш! Ще се справиш! Няма значение, че не успя този път, опитай пак. Ще се справиш. Ти можеш.

И Григор успя. Неговите борби събираха хиляди хора. Те му ръкопляскаха, крещяха високо името му, но той търсеше нея, усмивката ѝ и поздрава ѝ за поредната извоювана победата.

Сега имаше достатъчно пари и можеше да си позволи автомобил, дом, и каквито си иска дрехи и обувки.

Той прегръщаше Ана след всяка победа и ѝ казваше:

– Това е за теб. Ти си достойна за тази победа, даже много повече.

Тя беше непрекъснато до него и не спираше да му повтаря:
– Ти можеш!

Защо и как става така, че избираме обувки в магазина, а после се ядосваме, Но има изход от всяко положение.

Ето ви и няколко съвета за целта.

Белите обувки могат да се очистят със паста за зъби.

Ако обувките те стискат, сложи си вълнени чорапи и след това ги обуй. Нагрей ги със сешоар. След няколко минути изключете сешоара и вече ще се чувствате удобно в тях.

Друг начин да ги разширите е да сложите в тях найлонови торбички пълни с вода, а след това ги оставете във фризера.  Вода в торбичките ще се разшири и обувки с нея.

За да не получите мазоли след първото обуване на нови обувки, напръскайте ги с дезодорант.

Пакетче от чай отстранява неприятния мирис в обувките.

За да премахнете скърцането и неприятната миризма в обувките си, посипете ги с бебешка пудра.

Ако не искате да се хлъзгате през зимата, на сухата подметка на обувката залепете медицински лейкопласт.

За да направите обувките си непропускливи, добре е да ги намажете натурален пчелен восък и ги подсушете с сешоар.

Шофьорът рязко натисна спирачките по средата на шосето. Котенцето седеше на пътя и не даваше признаци, че желае да тръгне някъде.

Васко слезе от колата и се упъти към малкото.

– Ей, малката, – подвикна и той, – така не се стои на шосето. Някой няма да те види и ще те прегази.

Когато Васко погледна в големите кафяви очи и видя късата опашка, разбра, че това съвсем не е малко котенце.

По-късно на Васко му се обадиха по телефона. Женски глас помоли съвсем учтиво:

– Елате да видите малкото, което донесохте снощи във ветеринарната клиника. Оказа се риж рис.

Когато Васко прескочи до клиниката, го посрещна засмяна млада тъмнокоса жена:

– Аз съм Вероника. Радвам се, че дойдохте. Да знаете само какво се случи, когато решихме да прегледаме малкото коте, което донесохте в кутия за обувки?

– Надявам се да не ви е създало проблеми, – каза примирено Васко.

– Когато дойдох сутринта с колегите, то седеше още в картонената кутия, в която сте го сложили, но явно това съвсем не му харесваше. Трябваше да сложа най-дебелите ръкавици, с които разполагаме, за да го пренеса в нашата клетка.

Васко погледна котето и се опита да си представи, как е негодувало.

– То беше много сърдито, – продължи да разказва Вероника. – Не даваше на никой да го вземе в ръце. Съскаше, ръмжеше и хапеше всяка ръкавица, която се протегнеше към него и то с голяма ярост.

– Съжалявам …- каза Васко, – не исках да ви създам такива неприятности.

– Не се притеснявайте, – засмя се Вероника, – гневът на това малко същество е добър знак. Такива не са приятелски настроени към хората. Но то е такова, каквото трябва да бъде, див риж рис.

– А иначе добре ли е?

– Теглото му е по-ниско от нормалното, навярно се дължи на тения или някакви други паразити и разбира се факта, че е било отделено от майка си.

– Пътя, на който го намерих, минава през местност, където живеят диви животни. Навярно майката и другите малки са останали в гората.

– Сега малкото е на около два месеца и половина. То трябва да навърши шест месеца, за да го пуснем обратно, – обясни Вероника. – Но това зависи и от темпа на растеж. Нужно е  да добие определени размери, за да може да си хваща плячка, нали трябва да оцелее.

Васко често посещаваше ветеринарната клиника и наблюдаваше как малкото“котенце“ растеше.
Малкото рисче, когато заспиваше,  обичаше да гушка една катерица играчка, а когато бе будно, разпаряше яростно картонени кутии.