Валя. Гръмотевици разтърсваха земята. Светкавици раздираха небето. Камен бе увесил нос. Бе потиснат и угрижен.

Приятелят му Матей се чувстваше добре и независимо от лошото време се усмихваше.

– Има един от Facebook, който много ме дразни , – сподели Камен.

– Не забравяй, че всеки от нас е човешко създание, а да си човек, това означава да си направен по Божи образ, – засмя се Матей.

– Какво значение има това? – повдигна рамене Камен.

– Независимо как изглеждаш, какво си направил, какво вярваш, или за кого гласуваш, животът ти има значение, защото си направен по Божи образ, – обясни спокойно Матей.

– Какъв Божий образ? Погледни колко глупости правим всеки ден, – сбърчи нос Камен.

– Е, всички сме заразени от греха, – продължи Матей, – който се поражда от егоцентричност ни. Така ние смятаме себе си за по-висшестоящи и другите за по-нищожни.

– Е, това е, защото имат по-различно мнение от нас за неща, които имат значение за нас, – съгласи се неохотно Камен.

– Виж, грехът ни кара да забравим кои сме и чии сме. Ако не сме наясно с опасността от него, смятаме другите за виновни, но те не са проблема.

– А кой тогава?

– Те са просто хора, които се нуждаят от любов.

Камен зяпна приятеля си изненадано. За първи път чуваше такова нещо, а Матей продължи настървено:

– Чрез смъртта и възкресението Си, Исус направи път за изцерението ни от греха. Той ни кани да бъдем част от Божия план.

– И сега какво? – попита напрегнат Камен.

– Помоли Бог да ти помогне да намериш общи интереси с хората, с които не се разбираш.

– Може и да опитам …, – поклати глава Камен, въпреки че не бе уверен в този изход за ситуацията.

Местният храм на Молох обяви плановете си:

– На следващия уикенд ще бъдем домакин на „Подходящо за семейството“. Ще бъдат добавени забавни дейности за деца. Така ще се отървем от неприятния образ, който ни дават, заради жертването на деца като акт на поклонението ни.

Първосвещеника на храма добави:

– Време е да подобрим обществения си имидж. Недоволни групи, непрекъснато ни атакуват, че сме били зли и демонични, защото сме изгаряли живи бебета, за да се покланяме на нашия бог. Този фестивал на жертвоприношения на деца трябва наистина да помогне. Той е подходящ за семейството.

Организаторите обещаха:

– Събитието ще се проведе на територията на храма. То ще включва пикник, рисуване на лица, захарен памук, състезания с чували, яздене на камила и зоологическа градина, докато бъдат убити всички животни, за да могат хората да пият кръв по време на различните ритуали.

Имаше и предложение:

– За всички семейства, които желаят да намалеят числеността си, входната такса ще бъде намалена наполовина, ако доведат поне едно от децата си, за да се жертва.

Критиците на храма силно възроптаха против това.

Охозия, който наскоро бе пристигнал тук, изрази възмущението си:

– Това не е изобщо подходящо за семейството. Каквито и реклами да предлагат, тук се убиват деца, за да задоволят собствения си егоистичен начин на живот. Съдът наближава, покайте се!

Но последователите на Молох бяха безгрижни и заинтересовани нещата да станат по възможно най-приятния за тях начин.

Те крещяха:

– Тук се забавляваме!

– Ако няколко хиляди деца загубят тук живота си, ние сме направо готини!

Надка целуна мъжа си и тичайки надолу по стълбите му припомни:

– Като станат децата, направи им сандвичи и им дай малко грозде.

Гроздан отиде в кухнята и веднага се зае с приготвяне на храната. Той знаеше, че децата, докато още са сънени, тичат веднага на масата и искат да ядат.

Не мина много време и двамата братя се появиха.

Бащата поднесе чинията със сандвичите, но Кирил направи кисела физиономия:

– Как очакваш да ги ядем такива?

– Че какво им има? – попита бащата.

– Мама прави сандвичите във форма на мечета и зайчета, – поясни Здравко.

Гроздан опита да оформи сандвичите по желания образ, но не се получи. Те се начупиха на произволни парчета и според децата:

– Сега изобщо не стават за ядене.

Отчаян бащата им поднесе грозде, но разряза чепката на половина по дължина.

– И как мислиш, че ще го ядем това? – попита възмутен Здравко.

– Не можа ли да ни го разкъсаш на по-дребно?! – добави Кирил.

– От къде да знам за тези ваши капризи? – вдигна ръце Гроздан. – Защо храната трябва да има специфична форма? Нали вкусът е същия?

Двете момчета обърнаха гръб към масата.

– Недей те да капризничите, просто яжте каквото ви е сложено! – извика Гроздан.

Но това не помогна.

– По-добре да умрем от глад, вместо да ядем това … – Кирил изгледа с отвращение жалките остатъци на масата.

Двамата братя се изправиха и тръгнаха към стаята си.

Ангел бе от онзи тип хора, които огъваха пространството около себе си и го променяха.

Когато бе умислен тъмнокафявите му очи се вглеждаха в нещо, което другите не виждаха. Така оставяше неподвижен и вглъбен, след което споделяше това, което бе прозрял.

Той се докосваше и допитваше до истината и този допир се отразяваше на лицето му. Гласът, Който му говореше, Го отвеждаше там, където беше най-необходимо да се намеси.

Във всеки човек Ангел откриваше необикновеното, привлекателното и интересното.

Веднъж той каза на жена си Ели:

– Ако нямаше семейство и деца, щеше да бъдеш голяма поетеса. Всичко в теб щеше да избуява в прекрасни словесни форми. Твоята женственост щеше да превръща римите и ритмите в стихове, които щяха да изненадват с неочаквани нюанси и детайли. Можеш да създаваш музика от думи, както създаваш хармония в нашия дом. Ти си вълшебница, Ели, защото превръщаш обикновения живот в поезия.

Тя се смееше на думите му и възразяваше:

– Но какво ми пречат децата? Ако бих искала да създам „необикновени“ стихове, какво би могло да ми попречи?

– Ти имаш талант, Ели, – продължи настойчиво Ангел. – Не бива да го задушаваш под тежкото бреме на майчинството и грижите за нас. Трябва да пишеш всеки ден, описвайки впечатленията, идеите, усещанията и сънищата си. Обещай ми Ели, че няма да погубиш таланта си заради нас.

„Но какво съм аз в сравнение с него?“ – мислеше си Ели.

За нея той бе диригент на невидим оркестър, чиято музика поддържа достойнството и небесния образ у всеки човек.

Ангел виждаше доброто в хората и обръщаше гръб на тяхната тъмна страна. Това бе единствената негова вродена радост, с която озаряваше всички около себе си.

Ангел и Ели бяха необикновена двойка, която заливаше околните с много любов и даряваше мир на хората.

Дъждът тропаше по покрива и изливаше мъката си по прозорците. Големи едри сълзи се размиваха и стичаха надолу по стъклата.

Атанас седеше сам в стаята и разглеждаше семейният албум.

Снимките го връщаха назад.

– Ето тук мама и татко са ме хванали а ръка. Какво кръгло лице съм имал. Забелязват се и лунички по него. Косата ми е била все още светлоруса и права.

Очите му се насълзиха и Атанас въздъхна :

– Тогава обичах анимационните филми, мразех авокадото. Приятел ми бе подарил диск с песни, които често слушах.

Той отгърна албума по-нататък. Тук Наско бе в тинейджърските си години.

Лицето му се бе удължило. Косата му се бе начупила. Лунички бяха изчезнали.

– Бях обикнал авокадото, – засмя се Атанас. – Гледах вече филми и бях захвърлил старият диск, който ми бе вече омръзнал.

Колко различен изглеждаше в тази възраст. Бе пораснал. Забелязваха се ясно външните промени и все пак си бе той.

– Това не е ли парадокс? – запита се Атанас. – Променям се през цели си живот, но си оставам аз. Кой съм всъщност?

Той не за първи път си бе задавал подобни въпроси, но сега нещо се избистри в съзнанието му и той разбра:

– От времето, когато сме заченати, всеки от нас израства по някакъв уникален замисъл, – гласът му звучеше възторжено. – Не можем да си представим какви ще станем, но едно е ясно, ако сме деца на Бога, в крайна сметка ще бъдем като Исус.

Той стана и започна възбудено да крачи из стаята.

– Нашето тяло с Неговата природа. Нашата личност, но с Неговия характер, – Атанас продължаваше своя монолог. – Даровете ни сияят, а греховете ни са изчезнали.

До деня, когато Исус дойде да ни вземе, ние сме привлечени от бъдещото ни Аз. Благодарение на Божията работа, стъпка по стъпка, отразяваме по-ясно образ на Сина Му.

Ние не сме още тези, които трябва да бъдем, но когато станем подобни на Него, ние се превръщаме в себе си.