В Великобритания 82-та годишнина от съвместния си живот са отбелязали неразделните Лионел и Елън Бъкстон. Той е на 99 години, а тя на 100. Те са живели през мандата на 15 министър председатели.
Лионел и Елън започнали да се срещат през 1930 г. и се оженват през 1936. Чакали са повече от 6 години да се оженят, защото просто не разполагали с пари, за да го направи по-рано.
Споделят, че никога не са били разделени и не искат още да се разделят. Харесва им да бъдат заедно, защото те не са само мъж и жена, но и добри приятели.
Според думите им през последните 8 години, те не са прекарали една нощ един без друг и съвсем не се уморяват от факта, че са заедно денонощно.
Съпрузите прекарват свободното си време като играят на дартс, билярд, бинго, карти и гледат сапунени опери.

Не е тайна, че хазартът оперира с голям брой на психолози. Всички тези хора в продължение на десетилетия са създали идеално място за игри, което привлича посетителите. Дизайна, осветлението, начина на комуникация с посетителите. правилата на казиното, всички това е отдавна обмислено и изпълнено. Никакви случайности, всичко се основава на логиката и психологията. Нека да видим какво прави казиното, за да привлича и задържа най-много посетители за дълго време.
В казиното няма часовник.
Ще се изненадате колко много хора не носят часовници. Естествено, собствениците на казина знаят това и използват отсъствието на часовниците за техните собствени интереси. Ясно е, че ако човек е увлечен в играта и часовници няма наоколо, той просто ще забрави за времето. и ще загуби повече пари от човек, който често поглежда часовника висящ на стената. Няма ден и нощ в казиното, времето е едно и също.
В казиното няма прозорци.
Това е една психологическа уловка. Ако имаше прозорци, посетителите лесно ще забележат смяната на деня и нощта. А тук е удобно и уютно, тъй като нищо не се променя. Колкото повече се задържаш на това място толкова повече пари ще изхарчиш.
Самата атмосфера в казиното привлича хората. Специфични звуци, приятно осветление и музика. Освен това служителите тук са винаги усмихнати, сякаш не се уморяват, а креслата са меки и удобни.
В края на крайщата е създадена почти домашна атмосфера, която не искаш да напуснеш или ако си тръгнеш отново и отново искаш да се върнеш тук. Разбираемо е, че колкото повече прекарвате времето си в такова заведение, толкова повече ще ви се изпразва джоба и банковата сметка.

Тя открадна пари от мъжа си. Сейфът беше пуст. Мира с празен поглед и нож в ръката се наклони към мъжа си. В другата си ръка държеше пачка банкноти. Една секунда още и ….
Петър се събуди и будилника извъня…
Болезнен вик се изтръгна от гърдиъе му, а лицето му се покри с червени петна.
Изглежда му се е присънило. Петър изрита завивката и бързо стъпи на краката си. Изтри студената пот от челото си и реши да провери съдържанието на сейфа.
С два скока се добра до другия край на стаята. Отвори със замах вратата на сейфа…. Убедил се, че парите са на място си, доволен се отправи към кухнята.
Там светеше. Мира отново е забравила да я изключи. Петър много се ядосваше, когато съпругата му забравяше да изгаси лампата, да затвори крана докрай или да остави включен компютъра за цяла нощ.
Той беше уверен, че ако не бе неговата пестеливост, те отдавна щяха да се разорят, плащайки огромни сметки.
Е, нищо вечерта отново ще и тълче сол на главата, как правилно да се отнася към живота.

Един човек решил да си отмъсти на друг. Купил змия  с надеждата, че  тя ще  ухапе човека, който го е обидил. Това направил през нощта, за да не го види никой.
Отишъл при ловеца на змии. Набързо избрал първата му попаднала гадина. Заплатил за нея и я пъхнал в пазвата, за да скрие от любопитните  очи лошите си намерения.
Той се надявал в скоро време да се срещне с обиделия го и така да нагласи нещата, че змията да го ухапе. Но съдбата се разпоредила по друг начин. Той трябвало доста дълго да чака тази среща.
През цялото време обиденият трябвало да носи змията в пазвата си, така че при среща, веднага да осъществи плана си. Накрая, когато се срещнали, той изпълнил намисленото от него.
Ухапания враг извикал силно.
– Защо викаш, – попитал първият. – Аз не плача.
– За какво трябва да плачеш? – попитал ухапания, търкайки наранената си ръка.
– Как за какво? Погледни тялото ми. То е изпохапано от тази твар, която трябваше да нося със себе си, докато те срещна, за да ти отмъстя,  –  казал първият,  разкопчавайки ризата, за да покаже раните си. –  Добре, че не е отровна.
– И какво? Струваше ли си? – попитал ухапания.
– Тебе, душата никога ли не те е боляла? Какво? Боли? Може би това е така, защото ти също носиш в пазухата си змия, за чието съществуване дори и не подозираш, а тя от време на време те хапе.

Утро. Светло е и мирише на пролет. Странно на двора е като лято. Независимо от светлинната, спуснатите щори създават впечатление, че навън е нощ.
Тя побърза да стане, да се умие и да се приведе в ред. И ето я пред нас, съвсем открита. По това време на деня тя е такава, каквато е. Обикновенно оставаше сама със мислите си.
Всичко, което си мислеше в момента бе свързано с неопределимото желание да снеме маската на безразличието и апатичността от своето лице. Искаше й се да премахне унинието. Защо да не живее по-ярък и живописен живот от този, който живееше сега?
Бавно вдигна ръцете си към лицето, а в същото време си мислеше: „Струва ли си да махна маската от лицето си“? Може да бъде много болезнено.  Навярно тя е сраснала с истинското й лице.
След като събра волята си, тя направи първия напън. На тези места, къде успя да свали маската от лицето си окончателно, кожата закърви силно. Лицето й бе в белези и ожулвания. Болката, която изпита от видяното, бе много по-голяма от тази, която изпита при сваляне на маската. Страшно е да видиш себе си без маска, целия в белези.
За да не измъчва душата си тя решила да надене нова, по-весела маска „Маската на надеждата“. С нея тя вярваше, че ще стане по-весела и жизнерадостна.
И така тя заживя с тази маска по цял ден. Въпреки това новата маска предизвикваше мазоли и подсещаше за старите рани. Носенето на тази маска всеки ден, ставаше все по-трудно и по-трудно. Но момичето като че ли нехаеше за това. Нали всички са добре и са щастливи, нека я виждат и нея щастлива.
Тя си даде обещание да бъде все така, но не можа да сдържи обещанието си. Един ден маската започна да кърви и да се разрушава. Тези болки бяха още по-жестоки, отколкото преди, но девойката не им обърна внимание.
Когато от лицето й не останало нищо върху, което да надена поредната маска тя се замисли.
Възможно е да е била красива. Кой знае, какво е било истинското й лице? …Но ние познаваме само това лице, което бе покрито с белези….