Улицата бе погълната от мрака. Колите пред блока мълчаливо дремеха. Една от лампите на улицата премигваше от време на време, но така и не запали. Въздухът все още бе горещ, прохладата щеше да дойде в късните часове на нощта.

Стамен и Велко седяха в тъмната стая и тихо разговаряха. Не бяха светнали лампата заради мухите и комарите, които привлечени от светлината веднага щяха да нахлуят през отворения прозорец.

– Лесно се увличаме, – каза Стамен, – особено, когато се стремим да постигнем нещо.

– Усещаме натиск върху себе си, за да достигнем дадени резултати, – изпъшка Велко.

– Състезаваме се за признание, – усмихна се Стамен.

– Това е така в света, – отбеляза Велко, – защото хората се оценяват по техните достижения.

– Да, но това води до притеснение, – поклати глава Стамен.

– Колкото и да се стараем, не можем да бъдем достатъчно добри, – отбеляза Велко.

– Искаме да бъдем перфектни, но си оставяме несъвършени, – въздъхна Стамен. – Дори зрелите хора се провалят.

– Правим грешки и се самоосъждаме, – наблегна Велко, – а това води до порочен кръг, от който няма изход.

– Така е, – съгласи се Стамен. – Искаме да постъпваме правилно, но не успяваме, а после съжаляваме.

– Какво можем да направим в случая? – попита Велко.

– Най-добре е да се обърнем към Бога. Разчитайки на Него и като използваме силата Му, можем да се освободим от тиранията на плътта и духа на осъждение.

– Само чрез Господа можем да достигнем до хармония, защото Той ни прощава и ни дава мир в сърцата, – потвърди Велко.

Двамата продължаваха да седят в тъмната стая, но бяха открили разковничето.

Ако днес се чувствате в капан, живеете в омагьосан кръг, отдайте живота си на Исус и Той ще ви даде сила да преодолеете всяко притеснение, болка и неприятност.

Нощта бе спокойна и Тодор очакваше, че дежурството му ще премине спокойно.

Изведнъж тишината бе нарушена от настойчивият звън на телефона.

– Да, служба за спешна помощ, – спокойно се отзова Тодор.

– На релсите е спряла кола, – гласът бе изплашен, – вътре има човек, но изглежда е изпаднал в безсъзнание. Скоро ще мине от тук влак, а аз не мога да помръдна колата, нито да преместя човека ….

Тодор бързо побягна към дежурната колата. Мястото бе съвсем близо.

Когато пристигна, Тодор забеляза немощен старец, който се опитваше с някакво дърво да отмести колата от релсите.

Той изобщо не се присъедини към възрастния човек. Влакът вече идваше.

Тодор дръпна врата на колата и тя се отвори. Издърпа припадналия навън и се огледа за стареца. Искаше да го предупреди да се махне от колата.

След няколко секунди влакът профуча и удари колата на релсите.

В следващия миг Тодор вече набираше номера на бърза помощ.

Старецът се бе свлякъл наблизо и едва дишаше, а изпадналия в безсъзнание не даваше никакви признаци на живот.

Навремената намеса на медиците спаси шофьорът на злополучната кола и старецът, който от напрежение и уплаха бе изпаднал в шок.

Когато ни се струва, че всичко е загубено, Бог се намесва и ни помага.

Може ситуацията да ни изглежда ужасна и непреодолима, но именно тогава трябва да издигнем глас към Този, Който обича да спасява.

В този ден никой не знаеше какво щеше да последва. Людете нямаха престава, че с днешното разпятие щяха да намерят спасение.

Исус изтощен от жестоките удари в безсънната нощ, едва вървеше. Затова заставиха Симон киринееца да носи кръста Му.

Само Той знаеше какво щеше да стане след час. Запознат бе отдавна съдбата си, но бе твърдо решен да стане врата на спасението.

Беше само на 33. Стана за хората хляб, вода и светлина, но …..

Бе подготвен за този ден, когато щеше да бъде предаден.

Времето бе изтекло.

Той чуваше крясъците им:

– Разпни го.

Бе осъден, бит и оплют от свирепата тълпа, а беше вестител на любовта.

Сатана бе изпълнил сърцата има с ярост и бързаше да отнеме всичко, което Исус бе вложил в тях.

Въпреки страха и съмненията им Христос пак ги обичаше.

За това, когато Го разпнаха, каза:

– Отче, прости им, защото не знаят какво правят…..

Устните му бяха пресъхнали, но Исус знаеше, че всичко вече е свършено, за това каза:

– Жаден съм.

Натъкнаха на исопова тръст една гъба натопена в оцет, и я поднесоха до устата Му.

Исус прие оцета и рече:

– Свърши се.

Наведе глава и предаде Дух Си Богу.

Врагът ограби човека, но Исус чрез смъртта си на кръста му даде втори шанс.

Така Христос и днес ни помага, да започне всичко начисто.

Мравката наблюдаваше слона и го съжаляваше:

– Колко е голям, а хората го измъчват с носенето на тези огромни трупи.

Слонът продължаваше да работи, той изобщо не бе забелязал малката мравка.

Денят преваляше. Нощта скоро щеше да покрие всичко с тъмното си було.

– Защо носиш тези трупи? – попита мравката.

Слона се огледа, но не можеше да разбере от къде идва тънкото гласче.

Мравката няколко пъти повтори въпроса си и накрая слонът я забеляза:

– Колко си мъничка, едва те виждам, – възкликна едрото животно. – Нося тези трупи, защото, за това ме хранят.

– Това е много тежък труд, – отбеляза мравката. – Донасяй ни борови иглички и ние ще те храним.

– А какво представляват те? – попита изненадано слона.

– Ето това е борова игличка, – поясни мравката.

Тя държеше малка, изсъхнала и насмолена игличка.

– Използваме ги да си изграждаме мравуняците, – допълни мравката.

Слонът се опита да хване малката борова игличка, но не успя. Изпоти се и игличката се навлажни, но сега тя за нищо не ставаше.

– Това не е за мен, – въздъхна тежко слона. – Прекалено е малка, за да я хвана. Опитвах, но не мога. По-добре да си нося трупите.

– Ех и ти, – разочаровано каза мравката, – а ние ти бяхме приготвили цяла муха за вечеря.

Нощта бе плакала. Утрото я завари мрачна, обвита в мъгла. Сълзите ѝ с стичаха по клоните на дърветата.

Слънцето се показа. То се засмя и освети голите върхари. Мъглата хукна и се скри в долчината. Следите от нощната мъка започнаха да се стопяват.

Крум и Валери бяха подранили. Двамата седяха на пейката в градинката пред блока.

Валери се протегна и попита:

– Защо се тревожим толкова днес?

– Грехът е нанесъл поражения във всяка област от живота ни на земята, – уточни Крум. – Всичко е объркано. Божият ред и хармония са напълно разрушени.

– Затова изкушението да се поддадеш на тревогата непрестанно се опитва да се прокрадне в ума ти, – отбеляза Валери. – Къде е нашата защита тогава?

– Тя се крие в постоянната връзка с Бога, – добродушно се засмя Крум, – За нея можем само да благодарим.

– Да съгласен съм, че Божието присъствие ни изпълва с мир и пропъжда всеки мрак, – потвърди Валери.

– Само с Господа можем да се издигнеш над обстоятелствата и да гледаме на проблемите от Неговата гледна точка, – наблегна Крум.

– Ако се държим за Бога, – плесна с ръце Валери, – тревогите ще стоят на разстояние от нас.

Денят настъпваше, но в сърцата на двамата имаше мир и спокойствие. Те знаеха, че каквото и да се случи Бог няма да ги остави.