Гъсти тъмни облаци изпълниха небето. Задуха вятър, който приведе дърветата, а листата зашумяха обезпокоени.

Дочо гледаше през прозореца. Забързани хора ускоряваха крачка, за да избегнат идващия дъжд.

– Да, – каза си той, – пак ще вали. А аз какво да правя?

Мрачни мисли го обсебваха. Бе премахнат тумора от тялото му и го успокоиха:

– За сега нямате разсейки.

Но … притесненията и страхът, че това може отново да се случи, дори да стане най-лошото, го подтискаха и той не виждаше нищо хубаво край себе си.

Дочо посети лекаря си. Трябваше да се направят нови изследвания.

Двамата си поговориха малко. Лекарят се осведоми как вървят нещата с Дочо и му каза загрижено:

– Твоите терзания, подтиснатост и безпокойство са се превърнали в навик, а това увеличава десетократно възможността на раковите клетки да се възстановят и развият отново.

– Трудно ми е да поддържам увереност в оздравяването си напълно, – призна си Дочо. – Освен това с болка преживявам това, което се случва със сина и дъщеря ми. Те имат неприятности, меко казано и аз не мога да остана безучастен.

– Знаете ли, че ентусиазмът е един от най-големите източници на здраве? – сподели докторът. – Начинът, по които виждаме нещата, се отразяват психически и физически върху нас. Всеки ден е изпълнен с неочаквани шансове.

Дочо въздъхна тежко и нищо не каза.

– Не поглеждайте назад, – продължи докторът. – Наслаждавайте се на всеки ден, на всеки момент, който имате.

– Че какво хубаво може да се види днес? – възропта Дочо.

– Гледайте на добрите неща, които всеки ден ви носи. Наслаждавайте се на изгрева и залеза. Вижте в какви невероятни нюанси прелива небето. Радвайте се на дърветата, цветята, планините и пенливата река, която пресича нашия малък град. В тях Бог се изявява по неповторим начин.

– Лесно е да се каже, – почти изохка Дочо, – нали не сте на моето място.

– Тогава започнете нещо да творите. Съберете се със семейството си или приятели и си спомнете за доброто старо минало. Радвайте се на хората, които Бог води в живота ви. Изберете си цел и вършете всичко с ентусиазъм.

Дочо половинчато се усмихна, но вече имаше план, какво да направи. Той бе решил да прави всеки нов ден най-добрия в живота си.

Всичко бе потънало в смрад и бе обрасло с подобия на растения. Цареше непрогледна тъмнина.

Там живееха хора и този начин на живот им се струваше естествен, тъй като не познаваха друг.

По-старите от тях разказваха:

– Някъде там далече има земя, озарена от светлина, която е по-ярка от звездите ….

Смелчаци тръгваха натам, но никой от тях не се връщаше.

Един ден небето започна да просветлява и един от заминалите да търсят неизвестната земя се появи. Той бе вдигнал високо ръка, а в нея държеше звезда, която излъчваше нежно сияние.

Героят отиде на централния площад и звездата озари всичко наоколо. Хората се зарадваха. Искаха да празнуват. Имаха нови усещания ….

Тогава за първи път се видяха едни други и се шокираха от вида си.

Те бяха грози. От тях се носеше зловонна воня.. Целите бяха покрити с язви и гнойни рани.

Започнаха да роптаят:

– Ако този не беше ни донесъл тази звезда, всичко щеше да е спокойно както преди.

– Нямаше да знаем как изглеждаме….

Огромна тълпата заплашително и с трясък тръгна към площада. Заобиколиха смелчагата и протегнаха мръсните си ръце към звездата…

Тя падна в мръсотията и угасна. А с нея бе стъпкан и този, който я държеше.

Звездата гореше, докато черпеше сила и мощ от мъжа, който я донесе. И когато героят бе смачкан и унищожен, всичко свърши.

Настана мрак. Случилото се започна да се забравя. Хората не забелязваха до каква степен се бяха обезобразили, но така им харесваше. И бяха щастливи по свой си начин…..

Облаците почти изпълваха небето, но слънцето успяваше да пробие през тях. Не се очакваше дъжд, но не можеше да се каже, че е слънчево.

Станчо бе жестоко обиден. Не от някой непознат, а от най-добрият си приятел. Той вървеше и от време на време стискаше яростно юмруци, сякаш се готвеше за бой.

Горчивината го поглъщаше. В мислите му се зараждаше отмъщение, а то имаше чудовищен апетит.

Струваше му се, че само един акт на мъст не е достатъчен. Недоволството го изпращаше надолу по някаква зловеща спирала.

Боньо го видя. Опита се да го спре, но Станчо изобщо не го забеляза.

– Станчо, – Боньо извика след него, но реакция нямаше.

Двамата не бяха приятели, но си помагаха. Боньо бе свидетел на свадата между Коста и Станчо. Двамата се нахвърляха един върху друг. ….. Беше грозна гледка.

Всички знаеха за голямото им приятелство, но това бе съвсем неочаквано.

Изведнъж лицето на Станчо потъмня. Той обърна гръб на приятеля си и закрачи бързо. Искаше по-скоро да напусне това място.

Боньо последва Станчо. Настигна го и го потупа по рамото.

– Прости му, – посъветва го Боньо.

– Прошката не е игнориране на неправдата, – Станчо му се озъби. – Тя не оправдава и не пренебрегва несправедливостта и грубото отношение.

– Помирете се, – настояваше Боньо.

– „Прости и забрави“, – намръщи се Станчо, – е непостижимо за мен. Думите му ще оставят болезнен спомен за мен. Не можеш просто да ги съблечеш като стара дреха и да ги хвърлиш.

– Така е, – съгласи се Боньо, – но в случая да простиш означава да промениш отношението си спрямо Коста.

– След тези негови думи? – Станчо подскочи като ужилен. – Никога! Чуваш ли, никога!!

– Но ако разсъдиш добре, – отново започна да го увещава Боньо, – както казват влезеш в неговите обувки, ще го разбереш и ще откриеш причината поради, която ти е наговорил такива обидни думи.

– Да вляза в обувките му, да го разбера, …… – Станчо започна да се смее грубо. – Че аз го познавам като петте си пръста. Не сме приятели от вчера.

– Прошката е решителна стъпка, която не бива да се пренебрегва. Ако продължаваш да нервничиш и да му се ядосваш, ще загубиш мира и спокойствието си. Ще се самоизядеш сам.

– Тебе какво ти пука? – стрелна го със див поглед Станчо. – Какво си тръгнал след мен? И все повтаряш: „Прости му! Прости му!“ Нямам нужда от съветници.

Боньо бе набрал инерция и продължи кротко:

– Станчо, припомни си хубавите моменти, които сте изживели заедно. Не позволявай обидата да изсмуква удовлетворението и задоволството в душата ти.

Станчо спря. Сякаш се пробуди от някакъв кошмарен сън.

– Коста е болен и в последно време бързо се изнервя, затова понякога говори глупости, – каза си Станчо. – Как можах да приема брътвежите му за чиста монета. Глупаво е. Той страда. Трябва да му помогна, а не да му се сърдя.

Станчо се усмихна и тръгна обратно към Коста. Когато стигна до него, видя, че приятелят му е плакал.

– Прости ми, че бях неблагоразумен и не се съобразих със състоянието ти, – каза Станчо и го прегърна. – Това е пълен абсурд. Ти си ми най-добрия приятел и такъв ще си останеш, независимо от обстоятелствата, болести или кризи, през които преминаваме.

– Прости ми, – хлипаше Коста, – ти си прекрасен човек. Как можах да изговоря толкова нелепости?

Двамата тръгнаха заедно, но вече примирени.

Минеше ли облак, бързо се изливаше или подгонен от вятъра потегляше нанякъде. В такова време никъде не може да се излезе, но Дичо и Хари се бяха събрали и както обикновено си бъбреха.

– Представи си едно обикновено тяло, – обясняваше Дичо. – Един ден левият му крак получи лека травма. Подпухва, а десният крак получава допълнителна тежест при ходенето. Това продължава, докато левият крак оздравее. Или към очите се насочва прах и ръцете инстинктивно се повдигат, за да ги предпазят.

– Разбирам на къде биеш, – усмихна се Хари. – И аз се сещам за подобен пример. Температурата на мозъка се повишава. Последва прозявка. Тя разтега челюстта, за да увеличи притока на кръв. И не само това. Предизвиква рязко вдишване, с което се охлажда кръвта насочена към мозъка.

– А сега всичко това съпоставете с начина, по който човек реагира в различни ситуации, – предложи Дичо и веднага представи своя. – Аз съм получил тежко известие. Изпаднал съм в шок от вестта. Какво ще направиш тогава?

– Ще остана с теб, докато всичко отмине.

– Вкопчваш се в мен, докато напълно се възстановя, – потрива доволно ръце Дичо. – А сега си представи, че Петър от нашия клас те е обидил жестоко…….

– Единствено родителите ти могат да те дистанцират от нараняването и да предложат по-добър изход за в бъдеще, – бързо реагира Хари. – А сега ти си представи. Тревогата ти нараства. Непрекъснато си повтаряш: “ Как ще се измъкна от тази каша?“

– Ще се намеся и ще ти помогна да се справиш с проблема, – Дичо тупна с ръка по крака си. – Нали за това съм ти приятел, да ти донеса облекчение и утеха.

– И до какъв извод стигнахме? – попита Хари.

– Във тялото всичко е така съединено, че болката на една част се усеща от всички му останали части, – отбеляза Дичо.

– А как е при хората?

– В една здрава общност людете също са чувствителни към радостите и скърбите на другите, – довърши заключението си Дичо.

– А сега си представи, че окото се опитва да скрие нараняването от ръката, – Хари предизвика Дичо за нов размисъл със ситуация, корено различна от предишните. – Какво ще последва?

– Тялото ще се изолира и нещата ще се объркат.

– Чудно ли е, че сме най-здрави, когато умишлено решим да разчитате на околните да ни подкрепят и защитават?

– Понякога се опитваме да направим същото и за тях?

Двете момчета се засмяха и погледнаха навън. Небето бе избледняло, а слънцето весело се усмихваше.

Бе пролет. Внезапно връхлетя буря. Цялото небе почерня. От време на време то бе разкъсвано от ярки светкавици съпроводени с разтърсващи гръмотевици.

Вятърът бушуваше. Поваляше и събаряше всичко, което му излезеше насреща. Дъждът не закъсня. Със силата си той не отстъпваше на вятъра.

Наоколо цареше ужасно опустошение. Мощният дъб разперил клони бе повален на земята. Предмети полузарити в пръстта бяха загубили своя облик.

Изведнъж всичко утихна. Барабанният вой на дъждовните капки спря. Вятърът подгони облаците нанякъде.

Изгря слънце. По полята заискряха цветята с пъстрите си цветове. Полегналата от дъжда трева избуя и се надигна.

Нямаше и блед спомен, че тук бе бушувала буря.

А какво да кажем за нас хората, които се сблъскваме с подобни стихии в живота си?!

Срещали ли сте някога хора, които са преживели голямо нещастие или са преминали през премеждие подобно на ураган?

Малко по малко болката им от преживяното отшумява, но вярата им пораства и те имат мир в себе си.

Бог не ни е дал лек път към Обещаната земя, но Той ще бъде до нас и ние ще бъдем в безопасност.