Живееше един свещеник. Всички го наричаха Михаил.

Той беше прецизен и точен човек. Изпълняваше всичко, което бе необходимо и го правеше както трябва. Помагаше на хората с каквото можеше и се ползваше с добро име между тях.

Един ден чу, че наблизо са открили дискотека. За нея му казаха:

– Има интересна музика и там танцуват.

Това му се стори доста интересно и той си каза:

– Много ми се иска да надникна там, поне за малко. Какво толкова?

Но за да отиде там му бе необходимо подходящо облекло. Трябваше да подстриже и брадата.

Купи си дънки тук там скъсани по модата, фланелка с надпис на английски, който рекламираше някаква фирма и маратонки със светлинки.

Дойде заветната вечер. Михаил облече необичайните си дрехи, обу маратонките си и се погледна в огледалото. Остана доволен от вида си:

– Бил съм симпатичен …. ммм …не съм го забелязал до сега.

И се отправи към дискотеката.

Той крачеше бодро и беше в добро настроение. Изобщо не забеляза колата на кръстовището. Тя летеше право към него. Само след няколко секунди се намери под колелетата ѝ…..

Михаил дойде на себе си, но усети, че вече не е на земята. Край него цареше тъмнина.

Той извика високо:

– Господи,  за теб отдадох цели си живот. Не пропусках молитва. Постих. Защо съм тук?

Тогава получи следния отговор:

– Извинявай, но не те познавам.

Михаил се разтрепера:

– Защо Господ не ме позна? Толкова бързо ли съм се променил?

Той знаеше, че ако тръгне по друг път, отмине страдащите, очакващи неговото внимание и грижи, тогава ще се окаже в същия огън, приготвен за дявола и ангелите му……..

Изведнъж Михаил се размърда. През прозорецът бе нахлула светлина. Беше се съмнало. Той разбра, че всичко това е било само сън.

Михаил вдигна ръцете си нагоре и каза:

– Благодаря ти, Господи, за безценния урок. Във всичките си пътища ще признавам само Теб и с Твоя помощ ще оправя пътеките си.

Христо Петров живееше в малък град. Той бе на 46 години. 19 от тях бе служил в полицията почтено и добросъвестно, за това бе удостоен и с по-висок чин.

През всичките изминали години Петров се бе отнасял отговорно към службата си.

В една дъждовна вечер Христо по служба отиде в един от складовете за продукти на местния супермаркет. Там трябваше да получи храна  за затворниците, а после да я откара в полицейското управление.

Да натовари продуктите в един микробус му помагаше един младеж, който работеше там като товарач.

По време на работата на Христо му направи впечатление, че едната обувка на младежа е обвита с тиксо.

Петров кимна към обувката на младежа и се пошегува:

– Сега такава ли е новата мода.

– Предния ден си скъсах обувките тук в склада, – каза младежа, – а други нямам. Парите, с които разполагам, няма да ми стигнат, да си купя нови. Ще трябва да чакам до следващата заплата, за да имам нови обувки. За това използвах тиксо. Не е много красиво, но поне няма да ходя бос.

Отговорът на младият човек попари шеговитото настроение на Христо. Ситуацията, в която бе попаднал младия товарач трогна полицая.

– Кой номер обувки носиш? – позаинтересува се Петров.

– 38-ми, защо питате?

Петров не отговори.

След като натовариха микробуса Христо отиде в магазина и купи нови обувки за младежа. След това се върна отново в склада и подаде обувките на младия мъж.

– Но …. – младежът се притесни и изгуби дар слово.

След като дойде на себе си, младият човек попита:

– Колко ви дължа?

– Нищо не ми дължиш, – усмихна се полицаят.

– Така не може, – смотолеви бързо младежът.

– На улицата вали дъжд, – каза Петров, – а в такова време краката трябва да бъдат сухи. Полицаите трябва да се грижат за благополучието на съгражданите си. Така, че обувай обувките и не възразявай повече. Просто това е част от моята работа.

– Благодаря, – младежът силно бе трогнат от постъпката на полицая.

По-късно, когато хората хвалеха Петров за това, което е направил, той скромно им каза:

– Радвам се, че можах да помогна на един добър човек. Това беше много важно за мен. През всичките години на работа с престъпници, душата ми загрубя. А ето такива моменти ми помагат отново да се почувствам като човек.

Ранна утрин. На открита за всички ветрове стартова площадка на космодрума „Байконур“ се издигаше обвита в облаци от пара ракета носител „Восток“. Този механизъм за първи път в историята на човечеството трябваше да изведе в космоса едноименен кораб с човек на борда.

Десетки специалисти притичваха около стоманените подпори, който държат ракетата във вертикално положение.

В малък дом на космодрума се приготвяха двама старши лейтенанти. Единият от тях бе Юри Гагарин, на който предстоеше  да заеме мястото в пилотската кабина на „Восток“. Другият бе дубльорът му Герман Титов. Той бе готов във всеки един момент да замени Гагарин, ако се случи с него нещо непредвидено.

След кратка утринна гимнастика следваше закуска, медицински преглед и обличане на скафандрите. Специалистите веднага провериха устройствата и оборудването, монтирани в скафандрите на космонавтите.

Гагарин и Титов сложиха и шлемовете си, на които в последния момент бе написано „СССР“.

Настъпи очаквания момент. От няколко минути Гагарин беше като зазидан в кабината, когато усети, че люка се отвори.

„Нима няма да летя днес? – мигновено си помисли Гагарин“.

– Не се притеснявай, – чу над главата си спокойни глас на Корольов, – един от контактите не включва. Всичко ще бъде наред.

Очаквайки старта, Юри изкара два часа на стола във „Восток“. Въпреки това настроението му бе весело. Той пееше и се шегуваше.

8 часа и 30 минути.

– Минутна готовност, – каза Корольов, – Чувате ли ме?

– Ясно. Минутна готовност. Заемам изходно положение, – докладва Гагарин.

– По време на пускането на ракетата, можете и да не ми отговаряте. Говорете, когато имате възможност. Ще ви предавам всички детайли на изстрелването, – каза Корольов. – Ключ за старт.

– Разбрах, – каза Гагарин.

За кратко време настъпи мълчание. Чуваше се само дишането на космонавта.

– Отдели се кабелът от мачтата. Всичко е наред.

– Усетих го, – засмя се Гагарин. – Чувам, клапаните заработиха.

– Подава се запалването….отделя се предварителната степен …..междината …. окончателно излитане, – гласът на Корольов звучеше развълнувано.

Изведнъж по микрофона се разнесе възторжен отклик:
– Тръгнахме ….

Понякога се случва детето ви да направи нещо, което не ви харесва. Можете да почнете да му обяснявате, да му се карате, да го убеждавате, но то ще го прави отново и отново, даже с усмивка.

Това е досадно нали?

Нека като родители да помислим, как поставяме забрани и как реагираме на нарушенията им.

Дете на 1,5 – 2 години се изкатерва на високата облегалка на дивана. Вие не харесвате това и искате да му забраните.

Нека да разгледаме историята от гледна точка на родителя.

Бащата или майката вижда, че детето се е качило на високо и всеки момент може да падне и да се удари. За да го предпази родителят с вик се втурва към детето, сваля го от дивана и започва да му чете нотации, плашейки го, че ще падне. Заповядва на детето да не се изкачва толкова високо.

А сега да разгледаме ситуацията през очите на детето.

Детето изследва дивана. Опитва се да се изкачи по-нависоко и успява.

Но изведнъж майката, която е стояла отстрани и не му е обръщала внимание, изтичва, смешно се развика и започна бързо нещо да му говори. В крайна сметка майката сваля детето от дивана….

Но малчугана отново иска да се изкачи на дивана и …. забавлението започва отново.

Кръгът се затваря. Детето с усмивка отново се изкачва на дивана, майката кипва и бурно изразява възмущението си. На детето му става забавно и то получава по-голямо внимание от майка си.

Това ще продължи, докато майката не шляпне детето си по дупето. Тогава ще има сълзи, истерия и развалено настроение.

Какво да правим тогава?

Не обръщайте внимание на това как детето се изкачва по дивана, но радостно реагирайте, когато слезе само от дивана.

Когато източник на нашата радост е Исус Христос, това не може да се опише с думи. В такъв момент ние се радваме с „неизразима и преславна радост“.

Истинският отговор на унинието, депресията и разприте в този свят е Христос. Той може да ни избави от обезсърчението, отчаянието и подтиснатостта, дарявайки ни със спокойствие и надежда.

Вярата в Христос ни довежда до хармония с Бога, изпитваме радост , мир и имаме добро настроение.

Защо става така?

Защото ние знаем, че Той ни обича и нищо не „може да ни отлъчи от Божията любов, която е в Христа Исуса, нашия Господ“.

Ако напълно Му се доверим, в сърцето ни няма да има тъга.

Радвайте се всякога в Господа!