На дядо Петър годините му съвсем не бяха малко. Тази година през декември ще навърши 95 години, а все още бе жизнен и пъргав, не се даваше лесно на младите.

Всички му се учудваха. Хвалеха го, но за него това нямаше никакво значение.

Веднъж на шега го попитаха:

– Дядо Петре, на колко години се чувстваш?

Старецът завъртя глава, усмихна се, тупна с длан по коляното си и отговори:

– 25-30 годишен.

– Аааа …, възкликнаха младите наоколо.

– Е, ако бях казал, че съм на 8-10 години, – усмихна се дядо Петър, – тогава със сигурност в мен щеше да живее наранено дете. И това ще бъде следствие на многократни емоционални наранявания. Така че, въпреки че хронологично съм възрастен, все още говоря, мисля и разсъждавам по детски.

Хората го слушаха със зяпнали уста, а той продължи:

– За да върна живота си назад, трябва да се справя с тези детски рани и да порасна психически и емоционално.

Той пооправи калпака си и добави:

– Има едно детинско нещо, което много от нас правят …

– И какво е то? – попита най-нетърпеливият от слушателите.

– Опитаме да накараме друг човек да ни утвърди и да ни накара да се почувстваме стойностни. Ние даваме част от себе си всеки път, когато го правим.

– Алтернативата?! – извика високо Стойчо.

– Това е като възрастни да помним, че сме обичани и утвърдени от Творецът, този, който ни е създал. Затова, – размаха показалец дядо Петър, – позволете на детето да „порасне“ във вас.

Вера бе атеистка. Каквото и да ѝ говореха, щом чуеше споменаването на Господ или Бог, веднага се отдръпваше. За нея това бяха бабини деветини, начин да се всява страх у хората.

Тя имаше една единствена дъщеря Моника, която стана още по-красиво момиче, след като навърши 15 години. Имаше си приятел Сашо, с когото ходеше къде ли не.

Един ден Вера бе притеснена без видима причина, но скоро загадката се разреши. Чу се звън по телефона и женски спокоен глас ѝ съобщи:

– Дъщеря ви Моника е катастрофирала. Била е с приятеля си на мотора му. Момчето почина, а момичето е с тежки наранявания и е в интензивното на градската болница.

Вера се разтрепери. Преодоля объркването си и хукна към пострадалата си дъщеря.

Там лекарят съчувствено ѝ съобщи:

– Имам много малък шанс дъщеря ви да оцелее. Трябва да бъдете силна и да се подготвите психически за най- лошото.

Краката на Вера се подгънаха и тя се строполи на пода. След като я свестиха, тя се надигна и излезе от болницата.

Вървеше и тя не знаеше накъде, а сърцето ѝ преливаше от скръб и отчаяние.

Мина покрай местната църква и се спря.

– Аз не вярвам в Бога, – каза си тя.

Но подхваната от някакъв неочакван импулс, влезе в храма. Вътре нямаше никой. Тя пристъпи срамежливо напред. Видя кръста, на който бе разпънат Исус Христос и спонтанно падна на колене:

– Господи, – мълвеше отчаяно Вера, – ако наистина Те има, помогни ми! Спаси моята Моника!

Тя продължи да се моли, изказвайки всичките си неволи в живота. Когато свърши, усети мир в сърцето си.

Няколко месеца по-късно Вера и Моника влязоха в църквата, за да благодарят на Бога за чудното изцерение.

Ханука. Евреите празнуваха победата си над сирийския диктатор Антиох Епифан.

По това време Израел се бореше с десетки хиляди ужасно неточни ракети, които нямаха направляваща система след изстрелването им. Така тези ракети можеха да попаднат и сред мирно население, ако не бяха правилно насочени.

ХАМАС използва една от противотанковите си ракети, които бяха руско производство.

Автобусът беше пълен с 50 тийнейджъри, войници от Израелски отбранителни сили, скоро попълнили редовете на Израелската армия. Те нямаха представа, че след минута в автобусът им ще настане ад.

Младежите пееха известна песен на Ханука, която говореше за чудесата, които се случваха, когато Бог защитава Израел:

За чудесата и избавлението,
за храбростта и спасението
и за войните,
които Ти води за нашите бащи,
в техните дни, по това време.

Те смело прогласяваха:

– Ерусалим, нашата столица, сърцето на Израел.

След няколко минути те слязоха от автобуса. И когато стъпи на земята и последният младеж, ракетата на ХАМАС удари автобуса. Огнено кълбо обви колата и я възпламени.

Един от войниците, който бе близо до автобуса, получи сериозни наранявания.
За щастие лекарите, които дойдоха по-късно, заявиха:

– Очакваме, че той ще оживее.

Останалите младежи гледаха горящия автобус и още не можеха да възприемат чудното си избавление.

– Ако бяхме във автобуса по това време, щяхме да бъдем мъртви, – все още не отърсил се от шока промълви един от войниците.

– Или сериозно обгорели, – добави друг.

Ситуацията все още бе напрегната. Израел и ХАМАС се споразумяваха за прекратяване на огъня.

Мъж попаднал под кола, седейки си на дивана в собствения си дом.

Полицаите от град Йорк, Англия, смятат случилото се за истинско чудо, защото при това странно произшествие няма загинали.

Късно вечерта шофьор, карайки двама пътника в автомобила си, не успял да овладее управлението на колата си и се врязал в стената на един дом. Автомобилът направила дупка в сградата и даже се запалил.

Жената и детето, които спели на втория етаж, успели да се измъкнат и не пострадали. Най-малко провървяло на мъжа, който бил в гостната и седял на дивана. Той получил сериозни наранявания на краката.

Що се отнася до самия шофьор, той и неговите пътници също били отведени в болницата с различни наранявания. След лечението шофьорът, чието име не се споменава, го очаква арест.

В една тъмна нощ Васко караше автомобила си. Колата се занесе настрани, а Васил беше изхвърлен от седалката.

След 12 часа лекарите обявиха, че 18 годишният младеж не е могъл да се справи с многобройните си наранявания.

Това бе голяма загуба за неговите близки.

Васко беше спортист, герой за малката си сестра и отдушник за майка си. На сестра му Сара и майка му Юлия им бе трудно да се сбогуват с Васко. Това беше тежка мъка, която щеше да ги съпровожда през целия им живот.

Но веднъж се случи нещо изумително.

Майка му си спомни, че когато Васко бе жив казваше:

– Искам да стана донор за органи, в случай, че се случи нещо със мен.

Това негово желание бе изпълнено.

На Елена Найденова присадиха бъбрек и панкреас от него.

Лекарите казваха за нея:

– На Елена не ѝ остава много време.

Но благодарение на трансплантацията, те все още е жива.

Измина една година. Сара и Юлия бяха отишли на гроба на Васко. По същото време Елена минаваше наблизо с мъжа си и му предложи:

– Нека да идем на гроба на Васко.

Когато Юлия видя Елена да приближава гроба на сина ѝ, майчиното ѝ сърце трепна. Тя разбра, коя е тази жена.

Юлия и Елена се прегърнаха.

– Той е моя герой, – каза Елена като погледна към гроба на Васко. – Благодарна съм му, че ми подари още живот.