Хората във автобуса бяха малко, но всички седящи места бяха заети. Петър седеше и мечтаеше.
На една от спирките се качи поп, тридесет годишен, в черно расо, с брада и голям кръстна провесен на гърдите. След него влезе жена с бебе на ръце. Попа не я видя.
Петър скочи и каза:
– Седнете моля – направи крачка напред и протегна ръка пред свещеника, за да докосне женато по лакътя, за да ѝ покаже свободното място.
Изведнъж попът силно издърпа ръката на Петър в страни и със църковния си бас силно и назидателно каза:
– Какво правите? Няма нужда, аз мога и прав да постоя. Сядайте на мястото си.
Хората наоколо започнаха да се смеят. Петър без да обръща внимание на смеха, успя да настани жената на своето място.
След няколко спирки очите на Петър и попа се срещнаха и се усмихнаха един на друг. Попа пошепна на ухото на Петър:
– Извинете, лошо се получи. Ако бях облечен в цивилни дрехи, не бих си и помислил, че се обръщате към мен. Благодаря ви.
– За какво?
– За това, че ми помогнахте да видя гордостта в себе си. Да, моята гордост е виновна за всичко.
– Е, но нали се повдигна настроението у хората.
– Вярно е, – съгласи се попът.
Когато дойде време свещеникът да слезе, протегна ръка на Петър и двамата се здрависаха. Тогава Петър каза:
– Тъй като вие се притеснявате за своята гордост, то няма да ви целуна ръка и ще се огранича само с едно ръкостискане.
В отговор църковният бас на попа избухна в обикновен човешки смях.

Една жена се отдели от множеството и изтича напред към Даниела. Това бе Дора. Тя беше дванайсет години по-голяма от Даниела, но те бяха силно привързани една към друга.

Дора беше интересен човек. Авантюристка, озоваваща се в средата на страхотни и невероятни приключение. Беше напълно независима и никой не ѝ държеше сметка какво прави и къде ходи. Тя бе всичко онова, което Даниела не беше, но много ценеше.

Дора бе облечена в избелели джинси и сива тениска. Вятърът развяваше кестенявата ѝ коса. Очите ѝ бяха пълни със сълзи. Тя прегърна Даниела и не искаше да я пусне.

Даниела трепереше. С Дора тя се чувстваше в безопасност. Обърна се назад към обхванатия в пламъци автобус и ѝ прилоша.

Тълпата я наобиколи и въпросите заваляха.

– Какво стана?

– Колко души имаше в атобуса?

– Колко от тях успяха да се спасят?

Даниела се беше уплашила и не знаеше към кого да погледне.

– Удари ни някакъв голям камион, – гласът на Даниела звучеше глухо. – Имаше още педнадесет до осемнадесет човека в автобуса.

– Познаваш ли някой от пътуващите? — попита я един едън мъж с навити ръкави над лактите.

Този автобус нямаше точно разписание, минаваше в интервал от …. до. Билетите не се резервираха предварително. Нямаше списък на пътниците.

Всяка информация, която можеха да съберат  от спасените хора бе добре дошла, както за близките, които очакваха роднините си, така и за полицията.

Даниела не познаваше никого, тя пътуваше сама в автобуса. Цялото ѝ тяло продължаваше да трепери.

– Бях седнала близо до задната врата, – каза Даниела. – Почти всички заемаха предните седалки.

Тълпата се насочи към следващите оцелели.

Пристигна пожарната и започна да гаси огъня обхванал автобуса. Всички се бяха оттеглили назад, резервоара на автобуса все още не беше избухнал.

Даниела се опита да си представи хората, която бе зърнала, когато се качи и минаваше назад, но образът бе смътен.

Чуваха се викове и плач между хората. Смъртта отново бе прибрала своите жертви. мъката и болката тегнеха като олово на това място.

Пет мъдреци се заблудили в гората

Първият казал:

– Аз ще ида наляво, така ми подсказва моята интуицията.

Вторият казал:

– Аз ще отида надясно. Не случайно определят дясното за правилно.

Третият казал:

– Аз ще тръгна назад. От тук дойдохме, следователно ще изляза от гората.

Четвъртия казал:

– Аз ще продължа напред, гората непременно ще свърши и ще видя нещо ново.

Петия казал:

– Вие всички не сте прави. Има много по-добър начин. Почакайте ме.

Той отишъл до най-високото дърво и се изкачил по него. Докато той се катерел всеки тръгнал по избраната от него посока. От върха той видял накъде трябва да се върви, за да се излезе най-бързо от гората. Сега петият мъдрец можел да каже в какъв ред всеки от останалите мъдреци ще се добере до края на гората. Изкачвайки се най-високо успял да види най-краткия път. Той се оказал над проблема и решил задачата най-добре от всички. Знаел, че е направил всичко както трябва, а другите – не. Те били упорити и не го послушали. Той бил истински мъдрец!

Но това не било всичко….., защото и той се излъгал.

Всички мъдреци са постъпили мъдро и правилно.

Този, който отишъл наляво попаднал в гъсталак. Там трябвало да гладува, да се сражава с два звяра, но той се научил как се оцелява в гората. Този опит той можел да предаде на другите.

Този, който отишъл надясно, срещнал разбойници. Те му взели всичко и го накарали да граби заедно с тях. След известно време той успял да събуди у разбойниците нещо, за което те били съвсем забравили – човечност и състрадание. Някои от тях толкова силно били докоснати от думите на мъдреца, че зарязали разбойничеството и след неговата смърт продължили пътя му.

Този, който тръгнал назад направил пътечка през гората, която скоро се превърнала в път за всички, които искали да се насладят на гората, без да рискуват да се загубят в нея.

Този, който тръгнал напред, станал първооткривател. Той отишъл на места, където никой не е бил и открил за хората нови възможности, удивителни лечебни растения и великолепни животни.

Този, който се изкачил на дървото станал специалист по намиране на кратки пътища. При него идвали всички, които искали бързо да решат проблемите си, дори ако това не водело до тяхното развитие.

Така петимата мъдреци изпълнили целите си.

Умейте да се издигнете нагоре и да вижте най-краткия път. Позволете на другите да вървят по избраните си пътища. Признавайте всеки мъдрец, защото всеки път е важен и достоен за уважени. Знайте, че и да видите финала, там винаги има продължение.