Мартин организира специално пари за приятелката си Кети. Той планира всичко като се допита до най-близките ѝ хора.

Имаше изобилие от храна, напитки, приятели и всичко, Кети обичаше.

Тя се смееше, плачеше и казваше:

– Това е точно като за мен.

Едва сега Мартин осъзна, че е почнал да я опознава по-добре. Той знаеше какво обича, от какво се чувства неудобно, какво я кара да се чувства жива.

– Това е разликата, – каза си Мартин, – да знаеш за някого и да го познаваш.

Понякога се отнасяме към Бог като към познат. Някой, на когото кимваме учтиво в църквата, чиито истории сме чували, но чието сърце всъщност не познаваме.

Ако забавим темпото достатъчно дълго, това може да се промени.

Исус дойде не само за да ни покаже кой е Бог, но и за да направи връзката ни с Него възможна.

Чрез Него сме поканени да познаваме Бог лично: Неговия характер, Неговото състрадание, Неговия сърдечен ритъм спрямо нас.

Колкото повече време прекарваме с Него, толкова по-познат става гласът Му.

Започваме да разпознаваме Неговите пръстови отпечатъци в обикновените моменти и да се доверяваме на Неговото присъствие в трудните.

Да познаваш Бог означава да ходиш с Него всеки ден, не съвършено, а лично, учейки се, слушайки, смеейки се, а понякога просто седейки тихо в Неговата компания.

Знам ли за Бог или наистина Го познавам?

Как мога да прекарам време с Господа днес по начин, който да задълбоча връзката си с Него?

Боже, искам да Те познавам, не просто фактите или стихове Ти, а Твоето сърце. Научи ме да ходя отблизо с Теб и да разпознавам Твоето присъствие във всеки момент.

Петко вървеше по билото на планината. Пред него се разкриваха чудни гледки.

Той виждаше малките къщички в долината потънали в зеленина, а на отсрещната ливада пасяха крави.

Внезапно една мисъл отекна в ума му:

– Наслади ми се. Изпитай доволство от Моето творение. Нека пътуването ти в живота бъде радост.

Петко се замисли.

– Какво означава да се наслаждавам, да изпитвам доволство? – попита той.

– Да възприемаш с удоволствие и удовлетворение това, което имаш или преживяваш, – бе отговорът.

Усмивка заля лицето на Петко, а сърцето му затуптя радостно.

– Каква грандиозна идея, – възкликна той, – да изпитвам удоволствие и удовлетворение в присъствието на моя Спасител и Господ.

Разперил широко ръце Петко шепнеше:

– Докато размишлявам върху творението Ти, аз се наслаждавам в Твоето присъствие. Така изпитвайки доволство и удовлетворение в живота си, имам ясна цел.

Петко плесна с ръце и извика:

– Храната, напитките и работата донасят временно удовлетворение. Те не са предназначени, да бъдат фокусът на живота ми. Истинския живот е да се наслаждавам на моя Създател и Неговото творение, докато почивам във волята Му.

Гласът на Петко се извиси:

– Господи, знам, че най-доброто предстои.

Нека богатите в този свят не се гордеят и доверяват на парите си. Те не са надеждни.

Доверете се на Бога, Който изобилно ни дава всичко, от което се нуждаем.

Бе хванал страшен студ. Реката замръзна. Младежите решиха да отидат на езерото в гората да покарат кънки.

Ваньо предположи:

– Вероятно и то е замръзнало като реката. Все пак се намира на по-високо място.

Всички се съгласиха и потеглиха натам. Елена тръгна с тях. Бързо стигнаха и надянаха кънките си.

Елена се пързаляше доволна и усмихната, че е тук.

Изведнъж тя забеляза замръзнал заек в леда. Той не даваше никакви признаци на живот. Трупът му изглеждаше доста свеж.

Елена реши да вземе заека със себе си.

Виждайки замръзналия заек, девойката не отчете дебелината на лета на това място и скоро се намери във студената вода.

Тя бързо постави заекът върху леда. Мократа му козина моментално замръзна на леда. Елена се хвана за нея и внимателно изпълзя от водата върху леда.

След като я поздравиха за спасението, приятелите я отведоха. Дадоха и топли напитки и сухи дрехи.

Някой я попита:

– Какво ще правиш с този замръзнал заек?

Тя не бе го оставила на леда.

– От моя спасител планирам да си направя топли кожени терлички, – усмихна се Елена.

Марта се молеше за съпруга си в продължение на 25 години. Тодор бе непоправим алкохолик. Той имаше много лоши навици. Ако хората го разгневяха ги изхвърляше надолу по стълбите на дом си.

Но Марта се молеше и вярваше, че съпругът ѝ няма да остане такъв. Когато я питаха:

– Защо не се разведеш с него? Чудно е как го понасяш. От най-малкото се пали, може и човек да убие.

– Няма да го напусна, – отговаряше смело Марта, – защото знам, че един ден той ще бъде спасен.

Една вечер най-големият му син Мирослав се прибра от колежа. Завари баща си с бутилка и чаша на масата.

– Татко, – с болка промълви Мирослав, – страхувам се, че няма да бъдеш със майка, мен и сестра ми в рая. Много ще ни липсваш.

Тодор погледна сина си, остави чашата, която се бе приготвил да поднесе към устата си и с насмешка попита:

– Ти се тревожиш за мен?

Мирослав само поклати глава и я наведе надолу, за да не види баща му избликналите сълзи.

– Хайде да отидем в банята и там да направим споразумение с Бога, – предложи Тодор.

Младежът изненадано погледна баща си но го последва в банята.

Там двамата застанаха на колене. И Тодор се помоли:

– Господи, прости ми и спаси душата ми въпреки всичкото зло, което съм извършил….

Докато викаше към Бога, по лицето му се стичаха сълзи.

От тази вечер Тодор се промени. Той изля в мивката скъпите алкохолни напитки, които съхраняваше в специалния си шкаф. Вместо любимото си уиски пиеше кока кола.

Започна с жена си да посещава местната църква, а по време на обедната си почивка вадеше подарената му от свещеника Библия. Четеше я внимателно и си правеше бележки върху прочетеното.

Най-после можеше да се диша. Дъждът, който чакаха от толкова време се изля изненадващо. Вятърът бързо довлече отнякъде сиви облаци, които се освободиха от товара си, задоволявайки жаждата на изпръхналата земя.

Баба Милена се разхождаше в градината след вечеря. Въздухът бе освежен и тя бодро крачеше по алеите. Тя изобщо не искаше да се прибира, но имаше само едно нещо, което можеше да я накара да направи това. И то скоро последва.

Приятели на мъжа ѝ се бяха настанили вече в гостната. А какво щеше да се случи след това, само тя си знаеше, защото то много рядко се разминаваше.

Старицата стигна до осветените прозорци на гостната. Изведнъж се показа главата на внучката ѝ, която извика силно:

– Бабо, ела бързо! Дядо започна да пие отново!

Силните спиртни напитки бяха забранени на дядо Горан, но събереше ли се с приятели, те го подканваха непрекъснато, докато се съгласеше:

– По-смело! Само няколко глътки! Нищо няма да ти стане от толкова.

Баба Милена веднага се втурна в госната и започна да умолява мъжа си:

– Недей да пиеш. Нали знаеш какво казаха лекарите.

Старецът се ядоса и демонстративно отпи от чашата. Какво можеше да направи баба Милена?

Тя отново излезе в градината, опечалена, обезсърчена, но все пак усмихната. Такава си беше невзискателна и блага. Обичта им към другите, безразличието към нея самата и собствените ѝ страдания се изразяваха в усмивка.

Нейният смях съдържаше насмешка само над нея, а за всеки от останалите – нежна ласка. Тя не можеше да погледне скъпите си близки, без да ги помоли топло с очи, независимо от това, как се отнасят с нея.