Ние не действаме напук на Бог, просто пропускаме думите Му покрай ушите си.

Бог ни е дал Своите заповеди, но ние не им обръщаме никакво внимание и не защото сме против тях, а защото не уважаваме техния Автор.

Когато разберем, че през цялото време сме проявявали неуважение към Бога, ще преживеем само срам и позор, защото не сме Го слушали.

Колко малко обичаме Бога. На нас ни е по-лесно като че ли да слушаме слугите Му, нечие свидетелство, но не желаем с нас да говори Самият Бог.

Защо се страхуваме от това, което ще ни каже Бог?

Плашим се, защото Той ще ни каже нещо, което ще стане или което трябва да направим, а ние нямаме намерение да го изпълним.

Не поставяме ли Бог в унизително положение? Той се грижи за нас, а ние като капризно дете не му обръщаме внимание.

Господи, защо сме толкова упорити и нечувствителни?

Истинската радост от чуването на думите Му се смесва със срама, че дълго време изобщо не сме искали да приемем съветите Му.

Полицаят Иван Кирилов се насочи към дома си, той си мислеше за предстоящата си работа, която заемаше цялото му ежедневие.

Тогава забеляза една напълно обичайна картина и се усмихна. Кучето на съседа, ровеше в една торба от боклука.

– Намерил е нещо за ядене, – каза си Иван.

Когато Кирилов отново мина оттам, кучето седеше на същото място. Само че този път в устата му имаше нещо.

– Какво ли е намерило? Държи го в устата си като нещо много скъпоценно, – изуми се полицаят.

Иван приближи кучето. Първоначално той си помисли: „Навярно е намерило мъртво котенце“. Но находката се оказа много изненадваща.

Всъщност кучето бе спасило малко кученце, което вероятно са хвърлили в боклука, за да умре, но то беше още живо.

Когато Кирилов протегна ръка и взе кученцето, голямото куче взе да скимти. Намеренията на полицая съвсем не бяха лоши, но големият пес изобщо не разбираше това.

Кирилов веднага се свърза със местния спасител на животни Марко. Спасеното кученце все още се нуждаеше от помощ. Спасителката му не можеше да го накърми, а то бе гладно.

Марко бързо намери приемна майка. Така кутрето бе нахранено и стоплено.

Едно куче намери малко кученце в боклука, а друго му стана майка, не е ли прекрасно това?!

Човекът, които е постъпил така жестоко с малкото кученце, едва ли ще бъде изправен пред съда, но има и такива, чиято любов е спасила живота му.

Мина доста дълго време, преди Димо Спасов да се реши да отиде на дерматолог. Една подозрителна бенка, все попадаше пред очите му и започна да го тревожи сериозно.

Докторът го прегледа и каза:

– Да направим биопсия, но на друго място, не на рамото където е бенката ви.

Димо бе изненадан от предложението на лекаря.

„Все пак той е специалистът, – каза си Спасов, – учил е и е практикувал дълги години в тази област“.

След две изследвания се откри ранен стадий на злокачествен процес. Това въздейства доста травмиращо на Димо.

– Хубавото е, – каза лекарят, – че го открихме навреме, преди да се разпространи. Сега лесно ще бъде унищожен.

Димо дълго се бе молил тази бенката да изчезне сама.

„Но ако това беше станало, – помисли си Димо, – нямаше да отида на лекар, а проблема ми щеше да се задълбочи, а последствията щяха да бъдат много сериозни“.

Колко пъти всеки от нас се е молил трудностите да изчезнат и се отчайваме, когато това не стане. Дори лошото може да се превърне в добро, както в случая на Димо.

Ние сме благословени, Бог ни обича и се грижи за нас. Той ни предпазва от опасности, които ние не подозираме.

„Всичко съдейства за добро на тези, които обичат Бога, които са призовани според неговото намерение.

Мария бе самотна пенсионерка. Тя бе на 86 години. Роднините ѝ бяха отдавна измрели.
Когато бе на 20 години тя се запозна с Момчил. Те се влюбиха един в друг и скоро се ожениха.

Отдаде им се случай да заминат за Австралия, така емигрираха далече от родината си. Там трябваше да привикват към нова култура, но постепенно нещата се подредиха.

Половин година след като бяха се вече преселени, Мария се сблъска с тежко изпитание. Тя получи съобщение: „Майка ти е тежко болна и се нуждае от постоянни грижи. Ела си!“.

И Мария се върна в страната си, за да се грижи за майка си. Те бе единствено дете, а баща ѝ отдавна бе умрял.

Грижата за парализираната майка легнали на плещите на Мария. Тя не можеше да я изостави. През това време работите на Момчил вървяха много добре в Австралия. Той не искаше да изостави бизнеса си, за това остана там.

Първоначално Мария и Момчил често си пишеха, но постепенно охладняха един към друг. Та тях ги деляха хиляди километри, а всеки от тях си имаше свой собствен живот. След няколко години, те престанаха да си пишат.

Мария разбра, че Момчил си е намерил друга жена. Сега за нея обратния път към Австралия бе затворен.

След смъртта на майка си, тя остана да живее в бащиния си дом.

Повече от 15 години Мария нищо не знаеше и не бе чула за Момчил. От съседите бе чула да се шушука:

– Момчил е станал милионер.

Но Мария не вярваше.

– За какво да обсъждам с някого своя бивш съпруг? – казваше си Мария.

Много скоро след това се чу, че Момчил е умрял. Тя нямаше намерение да търси някакво наследство от него, защото бяха разделени, но той ѝ бе завещал всичките си милиони.

– На мен не са ми нужни пари. Достатъчно ми е да имам хляб, вода и дърва за зимата, – твърдеше Мария.

Така тя раздели полученото богатство със съседи и познати.

– Парите няма да ме направят щастлива, – казваше често Мария. – Даже не знам за какво да го похарча, но съм щастлива, че Момчил не ме е забравил.

С тези прости думи Мария изказа една голяма истина. Не парите, а взаимоотношенията правят хората щастливи.

Някои кучета много обичат водата, плуват заедно със стопаните си, други се страхуват да се докоснат до нея, но не и Зевс.

Кой е пък този?

Зевс е куче порода хъски, което обича да играе в пълна вана с вода.

Собствениците му решиха, че е време за разходка и затова го повикаха:

– Хайде Зевс на разходка.

Но той нямаше нямаше никакво намерение да върви навън.

Дори показа малко инат и напълно отказа да напусне любимото си място.

В погледа му се четеше молба: „Моля ви, пуснете ми водата!“

И като не получи задоволителен отговор, започна да вие.

„Каква несправедливост, вместо да ми пуснат водата, ме викат да излезе на някаква си глупава разходка“ – негодуваше Зевс.

И все пак стопаните надделяха, Зевс излезе на разходка.