„А Бог няма ли да отдаде правото на Своите избрани, които викат към Него ден и нощ, ако и да се бави спрямо тях? Казвам ви, че ще им отдаде правото скоро. Обаче, когато дойде Човешкият Син ще намери ли вяра на земята?“

Божиите срокове не са във наша власт. Ако първият удар върху кремъка не прави искра, повторете удара. Бог чува молитви, но не отговаря в срок, който ние сме избрали за отговор. За това е необходимо настойчиво и постоянно да искаме от Него.

В дните на кремъка и серни клечки е трябвало отново и отново рязко да се ударя, може би, десет пъти, за да се получи искра, но след като човек  успее, той е изключително доволен от постигнатото.

Не трябва ли да показваме същото постоянство и надежда по отношение на духовната страна на нашия живот?  От тази страна, ние имаме по-голяма сигурност за успех, отколкото, когато се справяхме с кремък и кибрита, защото тук имаме подкрепата на Божиите обещания.

Човек никога не трябва да се отчайва. Времето на Божията милост идва, ако вярваме. Нека да искаме с вяра, без да се съмняваме и да не прекратяваме молитвите си, защото Царят забавя отговора си. Удряйте, докато се получат искри, запалете фитила и скоро светлината ще избухне.

Не вярвам да съществува случай в историята на Божието царство, където правилната молитва, принасяна по правилния начин, завинаги да е останала без отговор.

Любовта се радва, когато тържествува справедливостта и истината. Тя всичко претърпява. Готова е да повярва в доброто у човека. Надеждата ѝ не угасва при никакви обстоятелства. Любовта не отслабва.

Който се отказва да обича, пропуска най-доброто от това, което предлага Бог.

Не пропускайте това без значение, как сте. Всяка минута, в каква да е ситуация, във всяка в миг, давайте място на любовта, докато не изпълни живота ви.

Тя ви укрепва и изгонва всеки страх, който краде Божиите благословения от вас.

Любовта няма да позволи на дявола да се меси в делата ви и ще ви освободи от всякакво мъчение в тъмнината.

Позволете на любовта да поработи над упорите проблеми в живота ви. Това е единственото решение, пред което те не могат да устоят.

У Атанаска винаги имаше котки. Те бяха от изхвърлени на пътя, плачещи под някой храст или такива, които сами идваха до вратата на дома ѝ.

Едно утро Атанаска тръгна към гаража, трябваше спешно да занесе някакви документи в града. Тя вървеше като си тананикаше нещо под носа.

Изведнъж се чу смразяващ кръвта писък на котка.

– Явно някоя котка е в беда, – каза си Атанаска.

Тя се огледа, но не видя нищо. Усети, че звукът идва отгоре.

– Котенце, къде си? – извика Атанаска.

Котето след като чу гласа ѝ, придоби надежда за спасение и започна да мяучи без да престава.

Атанаска бързо съобрази, че звукът идва от стаята, която се намираше над гаража. Тя е празна. В нея се намираше само един кашон  в ъгъла пълен със стари списания.

Атанаска надникна в кашона и видя малка рижа глава между пожълтелите страници. С треперещи ръце девойката внимателно измъкна малко котенце, като внимателно изваждаше списанията и ги слагаше на пода. Животинчето едва отвори очи.

По-късно се разбра, че съседската котка е търсила, тихо и спокойно място, за да роди котенцата и кашонът със списанията напълно удовлетворил нуждите ѝ. Но тя изтървала едно от тях между списанията и не е могла да го отнесе с другите котета по-далече от тук.

Котенцето бе замръзнало след хладната нощ. Гръдната му кост бе изкривена, а единият крак му бе изкълчен, но малкото коте бе живо.

На бегом Атанаска отнесе малкото при ветеринар. Той изправи крачето, а за гръдната кост каза:

– Тя сама ще се изправи.

Въоръжена с храна за котки, Атанаска заедно с котето влезе в дома си. Започна да го храни през три часа и да масажира коремчето му. Наложи се малкото коте да придружава Атанаска навсякъде, дори на работата ѝ, където с радост и съчувствие посрещнаха малкото.

Така порасна Рижка, която стана разкошна красавица,смятаща Атанаска за своя родна майка.

Бог желае да си спомним за достойни желания и стремежи на нашите сърца, които ние жадуваше за себе си, а може би и за някой близо до нас. Такива, които са останали неизпълнени, завинаги изгубени и невъзможни за осъществяване. За тези, за които сме изгубили всяка надежда, че могат да се изпълнят.

Ако това съответства на Неговата воля, Бог непременно ще го извърши, колкото невъзможно и смешно да ни се струва. Бог е готов да го направи, ако Му дадем тази възможност.

„Има ли нещо невъзможно за Бога“?

Разбира се, че не. Дори Сара и Аврам не можаха да преградят, с неверието си, пътя на Господа за изпълнение на Неговия план.

Единственото, което е много трудно за Бога е преодоляването на нашето неверие в Неговата любов, сила и окончателно отхвърляне на плановете Му, които Той има за нас.

Няма нищо невъзможно за Бога относно тези, които уповават на Него.

Хората повечето, от които бяха деца се разотиваха след речта и програмата, която се бе провела на площада.

– Всяка епоха ражда своите будители, – размахваше ръце възрастен побелял мъж, облечен в тъмносив костюм, бяла риза и бомбе на главата. – Те не са избрани случайно. Изникват, когато има нужда от тях.

– За необходимостта съм съгласен, – клатеше глава в съгласие бай Марин. – Когато народа ни бе обезверен и останал без надежда, се появи Паисий, който убеди хората, че има с какво да се гордеят.

– Ами Левски, – каза възрастният мъж, това бе Цачо Влахов, отдавна излезнал в пенсия, бивш началник на пощата. – Посветил се на Отечеството си, завърши на бесилото, с една цел, „чиста и свята република“. Много са българските просветители,  книжовници, революционери, отдали живота си  за  българската  свобода и духовност, но има ли ги днес? Къде са днешните будители?

– Традиционно сме свикнали, – засмя се бай Марин, – да се появят хора, които очакваме да ни изведат от финансовата и духовна криза, в която потъваме. Може би са ни нужни човеци, които да ни измъкнат от материалното заслепение и да ни накарат да осъзнаем, че трябва да бъдем умни и духовно богати, а не притежатели на вещи.

– Днешните будители трябва да бъдат надежда за съхраняването на българския народ, – добави Цачо. – Някой трябва да ни разтърси от апатията, да ни отърве от мислите, че от нас нищо не зависи. Необходимо е да спрем да се борим само за собственото си оцеляване и да започнем да отстояваме националното си самочувствие и отговорност.

– Днешните будители трябва да поддържат пламъка на просветата, културата и духовността, – каза бай Марин.

– Мислиш ли, че такива наистина са ни необходими днес? – попита Цачо.

– И още как?! – възкликна бай Марин, – Времето няма да спре, а българският дух трябва да живее.