Таня бе радостно и безгрижно дете. Даряваше всички със усмивка. Видеше ли някой тъжен слагаше малката си ръка върху рамото му и го успокояваше:

– Не, тъгувай! Усмихни се! Запей с мен!

Много хора като чуеха малкото звънливо гласче на момиченцето се усмихваха, а песента му сякаш отнемаше мъката им и без да осъзнават започваха да му пригласят.

Дойдоха тежки дни за Таня. Почина майка ѝ. А тя бе само на четири години. Стана плаха, лесно се вълнуваше и често плачеше.

Няколко години по-късно, точно на Бъдни вечер всичко се промени.

Таня отпразнува раждането на Исус в своята малка църковна общност, но Бог ѝ бе приготвил специален подарък за тази вечер. Той я освободи от страха ѝ и ѝ даде радост.

Тя затанцува и запя:

– Бог остави небесата и се въплъти в човешко тяло. Сега Той живее в мен и Неговата сила ме освободи от страха и мъката. Какво означава Христос да живее в мен? Това е мистерия, но Бог разкри „славното богатство на тази тайна, която е Христос във мен, надеждата за славата“.

Таня коленичи и зашепна тихо:

– Исусе, благодаря Ти, че се унижи и стана човек, а сега живееш в мен. Помогнете ми да разбера по-добре волята Ти за мен…….

Подаръкът, който получи Таня на Бъдни вечер промени живота ѝ. Той ѝ помогна да сподели Божията любов с мнозина.

Дядо Горо и чичо Стамен седяха в малката кръчма на селото, надигаха от време на време чашите си и притиснати от живота споделяха мъките си:

– Цял живот съм се борил и за какво? – въздъхна тежко дядо Горо.

– Като си направя равносметка, излизам все на загуба, – добави тъжно чичо Стамен.

– Повече съм бил болен, по-малко съм бил добре, – започна да изброява стареца, като свиваше пръстите си на дясната ръка. – Повече съм бил уморен и вечно не отпочинал. Почти винаги тъжен и рядко щастлив.

– Колко пъти се бил побеждаван и много малко успешен, – допълни чичо Стамен. – Повече съм се чувствал празен , отколкото доволен…..

– Какво друго да очакваме освен смъртта и студеният гроб? – смръщи вежди дядо Горо.

Към масата се приближи Камен. Той бе млад човек, в разцвета на силите си. Камен бе дочул част от разговора на двамата мъже, за това отиде при тях. Искаше му се малко да ги разведри:

– Какво сте се омърлушили? – усмихна се младият човек. – Погледнете нагоре. Независимо от обстоятелствата можем да гледаме към небето. Там е подготвен дом за мен и за вас …..

Двамата мъже леко се усмихнаха, а дядо Горо заклати глава:

– Така е, момче, надеждата ни е само в Господа!

Животът на Данчо бе изключително динамичен. Той постоянно бе зад волана. И това безразсъдство без почивка даде резултат.

Той катастрофира. Пораженията му бяха сериозна и на косъм бе да загуби живота си.

Сега лежейки в болницата, той преосмисляше живота си и правеше съвсем други планове за бъдещето.

Не знаеше дали ще може да се движи без помощ и изобщо ще успява ли сам да се обслужва, но той не губеше надежда и смяташе, че ще преодолее всичкия този кошмар.

Но ударите в живота идват от там, от където най-малко ги очакваме.

По обяд медицинската сестра му донесе писмо.

Данчо веднага позна почерка ѝ. Ръката му, която държеше писмото се разтрепери от вълнение.

– Какво ли ми пише? – каза си той и започна да чете.

Още от първите редове, веждите му се събраха и едва не извика от болка.

Годеницата му пишеше:

„Може би ти изглеждам безсърдечна, но повярвай ми, чувствам се ужасно. Бих искала да се разделим като приятели. Не ми се сърди и погледни ситуацията от моя гледна точка“.

Безскрупулният егоизъм на решението ѝ го накара да се изсмее на глас. Отдавна не се бе смял така. Дежурната сестра го помисли за полудял и понечи да му даде успокоително.

– Не се тревожете, – продължаваше да се усмихва Данчо. – Годеницата ми ме напуска и се жени за банков бос. Желая ѝ успех.

Раните му заздравяваха, но тази в душата му дълго тлееше в него.

Животът понякога е кратък, а отчаянието дебне на всеки ъгъл и това не може да се пренебрегне.

Единственото, което оставаше за Данчо бе, че се е променил и то към по-добро.

Ралица плачеше в стаята си. Майка ѝ тихо влезе, погали я по-главата и я прегърна.

– Те ми се присмиват……никой не ме харесва, – хлипаше Ралица.

– Хубава е да търсиш одобрение, – каза спокойно майка ѝ, – но е много важно от кого точно го търсиш.

– Лошо ли е да очаквам похвала от другите?

– Не, когато успеем да спечелим одобрението на околните, се чувстваме прекрасно и светът изглежда някак си по-хубав.

– Ти постоянно ме хвалиш дори и за малките неща, които върша и това ми помага да продължавам напред, – отбеляза Ралица.

– Усещането, че сме ценни ни кара да летим, – усмихна се майка ѝ.

– Да, но не всички ще те одобрят, – тъжно каза Ралица.

– И това за теб е катастрофално?

– Да … Може би търся одобрение от неправилните хора?

Ралица въздъхна тежко и погледна с надежда майка си.

– Хората не могат да ти дадат одобрението, от което се нуждаеш. Само Бог може да задоволи тази твоя нужда.

– Какво ли не съм опитвала да правя, за да се харесам на останалите ….

– В момента, в който приемеш Христос за свой Спасител и Го направиш Господ на своя живот, ти вече си одобрена от Бога, понеже от този момент нататък, ти си Божие дете.

– И това е всичко?!

– Може би вече си чувала всичко това преди. Днес обаче Го приеми. Така ще имаш всичкото одобрение, от което някога ще се нуждаеш. То няма да бъде разклатено или да изчезне. Твоята стойност е гарантирана и сега можеш да си починеш в благоразположението на Бога.

Ралица прегърна майка си и тихо прошепна:

– Нямам нужда от ничие друго одобрение освен от твоето, Господи.

Денят бе слънчев и приятен, но Милен седеше отпуснат на пейката. На лицето му бе изписано отчаяние и безнадежност.

– Милене, – побутна го приближилия се до него Атанас, – пак ли са ти потънали гемиите?

– Обясни ми, – тъжните очи на Милен се устремиха към закачилия го, – Защо в петък съм любезен с хората, а в понеделник груб и раздразнен?

– Много просто, – засмя се Атанас, – в петък предвкусваш удоволствието от предстоящата почивка. Преливаш от радост, защото през следващите два дни ще отидеш до някъде или направиш нещо, което ти доставя огромно задоволство. Радостта ти прелива към другите хора. А когато си помислиш за понеделника, колко много работа те очаква, се вкисваш.

– Така е, – съгласи се Милен. – Но аз искам понеделниците да бъдат като петъците.

– Всичко в понеделник не изглежда така ужасно и страшно, ако си напоен от Божия Дух.

– Е, да …. – уклончиво каза Милен.

– Взаимоотношенията в къщи могат да бъдат напрегнати, здравето – влошено, а шефът може да е планирал уволнението ти. Утрешния ден понякога предизвиква притеснения и страх. Каквото и да те тревожи относно утрешния ден, отвори сърцето си за Господа.

– Аха …..

– Погледни на Неговото Слово, което е пълно с обещания и Той ще те изпълни с надежда, която ще победи всичките ти страхове, – опита се да го насърчи Атанас. – Когато Божият Дух се излива в сърцато ти, страхът се отнема и жаждата ти се задоволява.

Милен невярващо се усмихваше и клатеше глава.

Атанас усети, че приятелят му не приема думите му, защото още не бе готов за това, но той не губеше надежда. Щеше да се моли за него.