На площад Масена, за да могат зрителите да си отдъхнат, бяха пуснали Равел, звучеше Болеро. Старци танцуваха… Скоро щяха да пуснат и фойерверките.

Изведнъж се чуха тъпо звънтене и истерични писаци. Като че ли започваше война. Това бе ужасно. Чуваха се сирени, доброволци спираха колите си, за да дадат път на полицаите.

Всички бягаха. Мнозина плачеха.

– Какво става? – питаха хората, усещайки, че нещо не е наред.

– Камион се вряза в гъста тълпа от хора, – обясни някой уплашено и продължи да бяга.

На балкона на хотела стоеше 14 годишно момче. То гледаше с ужас как камион, който се носеше по улицата със скорост около 70 километра в час, съзнателно се вряза в тълпата и мачкаше хората. Това щеше дълго време да остане в съзнанието му и щеше да се явява като кошмар в сънищата му.

Всичко бе станало внезапно. Суматоха, отчаяни викове …. цялата картина бе жестока и зловеща. Хората тичаха, крещяха, стенеха и носеха на ръце децата си. Всеки бягаше, за да спаси живота си.

Хората се блъскаха, тичаха по улицата. Младеж се помоли на мъж, който стоеше на прага:

– Моля ви пуснете ни вътре.

Човекът се дръпна, след него влязоха още няколко души и треперейки чакаха да свърши всичко.

Виктор мислеше, че това е някаква шега, но след това видя камион да се движи на зигзаг към него. Той побегна с другите търсейки безопасно място.

Врати се отваряха и приютяваха, част от бягащите.

Това беше ужасно клане. Имаше тела навсякъде. Камионът мачкаше всичко по пътя си. Той караше криволичейки и хората не знаеха на къде ще отиде след това.

За камиона нямаше прегради, той сриваше стълбове и дървета.

Някой хора се бяха качили на вратата на камиона, опитвайки се да го спрат.

Накрая всичко свърши. Разчленени и обезобразени тела лежаха на улицата. Беше ужасно. Хората падаха и плачеха над телата.

Мъртвите изглеждаха много, покриха ги с по един бял чаршаф. Мъката и болката щяха да продължат много след това.

Ние не бива да живеем в свят като този. Необходимо е любовта и мирът да се установят между хората. Тогава няма да бъдем свидетели на такива кървави трагедии.

В Стария Завет Бог се нарича „Отец“ само седем пъти. Хората просто не мислят за Бога като за Отец. Те мислят за него като Създател, Всемогъщият, и т.н, но не и като Отец. Тогава Исус дойде и показа, че трябва да се молим така: Обръщаме се към Отец в името на Исус.

Това, което Той прави взривява всички стереотипи. Бог не е ядосан тиранина, не е космическото ченге. Той не е универсален мърморко, безразличен към всички. Не е безлична сила. Бог е личен Бог. Той иска да има взаимоотношения с нас, за това ни е дал способност да имаме връзка с Него.

Има само един проблем. За много хора, думата „баща“ е негативна дума. Думата „бащата“ може да доведе до лоши спомени. Много хора казват: „Отче наш, който си на небето? Ако Бог е като баща ми, защо не Му благодарим “

Истината е, че някои човешки бащи могат да направят дома ад на Земята. Те могат да бъдат непостоянни, мрачни, държащи се оскърбително, искайки да контролират и действат чрез насилие. Така че думите „нашият Небесен Отец“ носят много болка и мъка за тези хора.

Причината, поради която много хора никога не се свързват с Бога е, че Го възприемат като земния си баща, който може да е бил неразумен или ненадежден, така че те очакват от Бог също да бъде такъв. Налагат всички онези, смесени болки и емоции върху Бог, и съвсем не е чудно, че не желаят да се свързват с Него.

Много деца днес имат много малко връзка с баща си. Така че, защо да имат връзка с техния небесен Отец? Не е чудно, че не разбират Бога!

Ние трябва да оставим погрешни схващания и митове, които имаме за Бога и да разберем истината за Бог Отец. Защото истината ще ни освободи! Погрешни схващания ни държат откъснати от Бога. Но когато наистина го познаваме, започваме да го обичаме.

Морето също рисува. То е художник. Рисува на пясъка всеки ден, всеки час и в същото време никога не се повтаря. Всеки рисунък е напълно различен и в него е приложена специфична техника.

Ако се вгледате внимателно, ще видите, че то рисува своя автопортрет. Изтрива и пак рисува.

Такива са мъките на творчеството.

А след това ти вървиш по брега и оставяш на тези тънко изпипани произведения своите следи. Изглежда на морето това не му харесва.

В края на краищата хората по природа са варвари, а морето е естет. Мърмори, залива ви с вълните си и отново се заема с работата си …

Евгени Павлов работеше като готвач в един от училищните столове на града. Той обичаше много децата. Видеше ли разплакано дете, отиваше при него и се стараеше да прогони мъката му.

Веднъж отиде до съседното селище за продукти. След като натовари всичко, се спря на една не много оживена улица и реши малко да отдъхне. Денят беше много тежък за него и умората си каза думата.

Вече затваряше очи, когато върху колата му падна мрежа против комари и мухи.

„Ааааа … и тук ли няма да ме оставят на спокойствие поне малко“, – каза си Евгени.

Той излезе от колата и бе решил сериозно да се скара на злосторника.

Когато вдигна очи нагоре, видя, че прозорецът бе отворен, а на корнизът му виси момиченце на не повече от годинка.

Евгени трепна, но бързо съобрази, къде ще падне детето и се премести бързо натам.

Момиченцето се бе отскубнало от прозореца и вече летеше надолу.

Евгени енергично пристъпи и разтвори ръце.

Когато усети малкото телце до гърдите си, той въздъхна дълбоко, притвори очи и каза:

– Слава Богу, успях да го хвана…

Детето бе ударило силно рамото му при падането си, но когато медиците от пристигналата линейка поискаха да го прегледат, Евгени махна с ръка.

– Нищо ми няма, вижте детето! Добре ли е?

– То е добре, но нека да ви прегледаме, – настоя лекарят от линейката.

– Добре съм, ще се оправя, – усмихна се Евгений на малкото момиченце.

Павлов отиде до колата си, седна зад волана и потегли.

Когато се прибра усети силна болка в рамото. Отиде до поликлиниката. Направиха му рентгенова снимка. Оказа се, че има малка пукнатина в костта.

– Няма страшно, – засмя се Евгени, – нали детето остана живо и нищо му няма.

А в това време майката на момиченцето обясняваше:

– Ането се облегна на мрежата, която бе закрепена за рамката, но се откъсна от прозореца. Протегнах ръце, но не успях да хвана детето, което полетя след нея. Къде е мъжът, който спаси дъщеря ми? Искам да му благодаря.

– Той си тръгна, – каза един от присъстващите, като посочи вече празното шосе, по което бе отпътувал Евгени.

Филип и Тихомир току що бяха излезли от църковната сграда. Това, което чуха днес на библейския урок, силно ги бе развълнувало.

Много пъти бяха слушали за разпятието на Христос, но днес сякаш тази история оживя в сърцата им.

– До сега не съм осъзнавал така ясно последствията от човешкия грях, – каза Филип.

– Именно заради него Божият Син беше разпнат.  Не заради Пилат, не благодарение предателството на Юда, не и поради виковете на тълпата: „Разпни го!“, а в резултат на греха на цялото човечество, – с болка каза Тихомир.

– Ужасите от войните и бедността, мъката от самотата и отхвърлянето, отчаяния плач на сираци и вдовици, предсмъртния вик на умиращия от глад, …. и хиляди други трагедии свидетелствуват за това, че живеем в свят, който е отровен от греха, – констатира Филип.

– Ето от това е умрял Исус, – продължи да разсъждава на глас Тихомир. – Горчивата чаша на човешкия грях е причина за Неговото разпятие.

– Спомни си, – отбеляза Филип, – в последните часове от живота си Исус се е молил: „Отче Мой, ако е възможно, нека Ме отмине тази чаша; не обаче, както Аз искам, но както Ти искаш“.

– Нямаше ли друг начин? Защо Той е изпил тази отвратителна чаша? – възнегодува Тихомир.

– За да не я пием ние с теб, – отговори Филип.

– Греха порази Исус на кръста, но по-силна от греха е Божията любов, – възкликна възторжено Тихомир. – А тя възкресява всеки от нас за нов живот, ако повярваме в това, което е направил Христос за нас.

Двете момчета се засмяха и плеснаха дланите си.