Петров изтърва обяда в стола и се насочи към близкия ресторант.

Там го обслужи сервитьор, който се държеше странно. Бе разсеян и три пъти трябваше да му повтори поръчката.

При сервирането младият мъж, се обърка нацяло. Извини се, но и след това нещата не потръгнаха в работата му.

– Явно този човек има тежък ден днес, – каза си Петров.

Той можеше да се оплаче от работата на келнера направо на собственика на ресторанта или нямаше да му даде изобщо дори малък бакшиш, но …

Петров постъпи по друг начин.

Почувства, че трябва да помогне на сервитьора. За това извади портфейла си и му даде двеста лева. С толкова разполагаше в момента.

Младият мъж се разплака:

– Току що спасихте колата ми.

Петров бе разбрал, че нещо повече измъчва сервитьора и той реши да му помогне.

Така се реши да посее време за този млад човек, чувствайки, че само двестате лева няма да свършат работа.

Надка целуна мъжа си и тичайки надолу по стълбите му припомни:

– Като станат децата, направи им сандвичи и им дай малко грозде.

Гроздан отиде в кухнята и веднага се зае с приготвяне на храната. Той знаеше, че децата, докато още са сънени, тичат веднага на масата и искат да ядат.

Не мина много време и двамата братя се появиха.

Бащата поднесе чинията със сандвичите, но Кирил направи кисела физиономия:

– Как очакваш да ги ядем такива?

– Че какво им има? – попита бащата.

– Мама прави сандвичите във форма на мечета и зайчета, – поясни Здравко.

Гроздан опита да оформи сандвичите по желания образ, но не се получи. Те се начупиха на произволни парчета и според децата:

– Сега изобщо не стават за ядене.

Отчаян бащата им поднесе грозде, но разряза чепката на половина по дължина.

– И как мислиш, че ще го ядем това? – попита възмутен Здравко.

– Не можа ли да ни го разкъсаш на по-дребно?! – добави Кирил.

– От къде да знам за тези ваши капризи? – вдигна ръце Гроздан. – Защо храната трябва да има специфична форма? Нали вкусът е същия?

Двете момчета обърнаха гръб към масата.

– Недей те да капризничите, просто яжте каквото ви е сложено! – извика Гроздан.

Но това не помогна.

– По-добре да умрем от глад, вместо да ядем това … – Кирил изгледа с отвращение жалките остатъци на масата.

Двамата братя се изправиха и тръгнаха към стаята си.

Дойде непознат мъж в селото. Той бе странно облечен, за това селяните го оглеждаха и му се присмиваха.

Мъжът изобщо не се трогваше от усмивките и подигравките им.

Той застана на площада и започна да говори. Гласът му трещеше като гръмотевица.

– Последните знаци не предвещават нищо добро. Много скоро, в съвсем близко бъдеще, земята ще бъде обхваната от пожари, наводнения и епидемии. Необходимо е да вземете спешни мерки.

След това никой не го видя повече.

Селяните бяха смутени от думите му. Събраха се на площада да решават какви мерки трябва да предприемат.

– Какво трябва да направим, за да отблъснем тези напасти от нас?

– Как да действаме?

Всички погледи бяха отправени към дядо Захари, когото смятаха за мъдреца на селото, защото той умееше да решава и най-заплетените случаи.

Старецът се почеса по главата и започна бавно да говори:

– Първо, всеки трябва да отговори на въпроса: Кой съм аз в своята същност? Останалото е второстепенно.

Селяните го гледаха в недоумение:
– Не разбрахме. Моля те обясни ни по-подробно.

Дядо Захари ги изгледа изпитателно и се почуди на акъла им, но след това махна с ръка и започна да обяснява:

– Когато се появят пожарите, всичко наоколо ще гори. Всеки ще се чуди как да се спасява, но някой трябва да се погрижи за това. Излеят ли се пороите, мнозина ще се удавят, но някой трябва да помогне на давещите се.

– А когато дойдат епидемиите? – обади се някой нетърпеливо.

– Повечето ще се заразят и разболеят, – закани се с пръст старецът. – Ще ни са нужни хора, които да облекчават страданието на другите.

– А ясно, – чукна се по главата Жельо, – трябва да имаме подготвени хора, които да помагат на другите.

– Е, какво чакаме? Нека се разпределим, кой за какво ще помага и да започваме обучението, – нетърпеливо подскочи Дечо.

Останалите зацъкаха с езици и клатеха недоволно глава.

– Не е лека тая работа.

– Докато се наканим, тези напасти ще ни изненадат. По-добре да се захващаме, докато е време, – подвикна разгорещено Григор.

Селяните наведоха глави и се съгласиха безропотно.

Пак щяха да се понижат температурите, но този път дъждът може да премине и в сняг, но това толкова не смущаваше хората. Те бяха свикнали с аномалиите на времето. Сега друго ги измъчваше.

Мъже седнали пред магазина разговаряха.

– Целия свят се е травмирал, – въздъхна тежко Гочо.

– Така е, – съгласи се Дако. – Не знаем защо сме се родили и на къде вървим.

Дядо Добри не се стърпя и се обади:

– Това са нашите невидими врагове греха и секуларизма. От тях сме объркани и ходим като зашеметени. Светът се нуждае от Божия народ, който ще остане непоклатим в този хаос.

– Каквото и да си говорим, – размърда се Стефан, – войни опустошават плодородна земя, пандемии повалят хиляди хора, …

– Но сред всичко това Бог си има свои люде, – повиши тон дядо Добри, – които като провъзгласят Божията истина в този разпадащ се свят, ще се спасят мнозина.

– Кой знае? – почеса се по тила Тотьо.

– Сред всичко това е Бог, – започна настървено дядо Добри. – Това е борба. Може да сме преуморени, но нека вдигнем лицето си към Господа. Кой знае, може би сме избрани за такова време като това?!

– Избрани да теглим и да се мъчим, – намръщи се Владо.

Повечето се съгласиха с него, а дядо Добри уважаваха за почтеността му, но не искаха да го слушат, когато им говореше за Господа.

Е, може някои от тях да се замислят един ден и да се променят.

Бе края на Втората световна война. Голяма част от страните бяха опустошени, а сградите им се бяха превърнали в руини.

Най-тежко бе положението на децата сираци, които се скитаха по улиците гладни.

Една студена сутрин войник вървеше по пътя. Зад ъгъла забеляза малко момче, което бе прилепнало нос към витрината на сладкарницата.

Вътре мъж месеше тесто за нова порция понички.

Гладното дете гледаше мълчаливо, наблюдавайки всяко негово движение.

Войникът приближи до момчето.

През витрината можеше да се види как се вадеха от фурната нажежените хапки. Момчето само преглъщаше, докато гледаше как майсторът ги поставя върху стъклен плот.

Войникът попита детето:

– Искаш ли поне една от тях?

Момчето подскочи уплашено и смотолеви:

– О, да….. Бих ….!

Войникът влезе в сладкарницата и поръча една дузина от апетитните хапки. След което бързо се върна при момчето. Той му се усмихна и каза:

– Вземи това е за теб – и подаде на момчето пакета с лакомствата.

Когато се обърна, готов да си тръгне, войникът усети, че някой го дърпа за палтото.

Той изви глава назад и чу как детето тихо попита:

– Господине, …… вие Бог ли сте?

– Де да бях …. – въздъхна дълбоко войникът, – щях да дам на всички като теб, които гладуват.

Дарявайте и ще видите как Бог отваря сърцата на другите за Себе Си.