Мая от малка мечтаеше да стане пилот. Когато стана на 15 години, тя реши да постъпи в училище, където обучаваха постъпилите в него да летят, давайки им начална подготовка.

Тя изпрати документите си, но трябваше да държи и приемен изпит.

В деня преди изпита Мая тръгна с майка си за училището. В полунощ стигнаха на гара, където трябваше да се качат на друг влак. Но тук ги очакваха лоши новини.

Беше паднал силен снеговалеж, железопътната линия бе затрупана, а влаковете спрени.

Мая беше отчаяна:

– Заради този сняг няма да мога да се явя на изпита. Нима трябва да се разделя с мечтата си?

Майка ѝ усети болката и страданието на дъщеря си и окуражително каза:

– Не се отчайвай! Все ще намерим с какво да се придвижим. Виж пътищата са почистени. Да опитаме да хванем някоя кола.

Мая се окуражи малко и се усмихна на майка си:

– Хайде, – момичето дръпна майка си за ръката, – какво чакаме? Нямаме много време. Трябва да стигна навреме.

Двете закрачиха по-бодро към шосето. Попаднаха на мъж, който им предложи:

– Ще ви откарам до следващата гара. Там може вече да са разчистили железопътната линия и ще продължите с влак по-нататък.

Когато стигнаха следващата гара, разбраха, че положението бе безнадеждно. Движението на влаковете все още бе парализирано.

Мая с майка си се върна отново на шосето с надежда, че ще могат да намерят превоз, за да продължат.

Беше минало полунощ и нямаше почти никакви коли, а тези който минаваха, изобщо не спираха.

Мая загуби всякаква надежда, че ще успее да стигне навреме за изпита. Заедно с майка си влязоха  в близкото кафене до бензиностанцията.

Изведнъж двете чуха бучене на мотор, а след това видяха голям камион да спира там.

Мая изтича веднага при шофьора и забързано започна да му обяснява:

– Закъснявам за изпит. Трябва да стигна навреме. Влаковете са спрени, закъснявам …

Едва тогава Мая си пое дъх и каза малко по-бавно:

– Ще можете ли да ни закарате до Х….?

– Ще ви закарам до М…, а от там са още два часа пеша до Х…

– О, много ви благодаря, – очите на девойката искряха от радост.

Тримата пътуваха доста време, а часът на изпита се приближаваше като че ли още по-бързо.

Стигнаха до мястото, където Мая с майка си трябваше да слезе, но шофьорът зави и продължи към Х ….

На смаяните погледи на Мая и майка ѝ, той обясни съвсем спокойно:

– Ще ви закарам направо до училището. В противен случай едва ли ще стигнете навреме.

След това шофьорът се обади по телефона:

– Захари, ще закъснея с около час и половина. Така се наложи, ще ти обясня като се видим.

Камиона спря пред училището десет минути преди започването на изпита.

Мая бе радостна и развълнувана. Тя се обърна към шофьора и каза:

– Не знам как мога да ви се отблагодаря…..

Мъжът махна с ръка:

– Няма за какво да ми благодариш, дете. Аз имам дъщеря на твоите години и напълно разбирам как се чувстваш.

Май отлично се представи на изпита и бе приета в училището.

Мобилният телефон на баба Стана запя. Без да погледне номера, възрастната жена натисна бутона и чу съвсем непознат мъжки глас:

– Вашият внук е претърпял катастрофа….

– Какво се е случило? – баба Стана се напрегна.

– Той е виновен за сблъсъка, разбита е скъпа кола, има и жертви, – започна да обяснява непознатият. – Трябва да платите, за да не влезе внукът ви в затвора.

– Колко?

– Две хиляди. Пригответе пари. Идваме веднага.

– Толкова пари нямам в къщи, – каза Стана.

– Ще дойдем и ще ви закараме до банката, за да изтеглите необходимата сума.

След като приключиха разговора, двамата мъже се засмяха и плеснаха дланите си.

– Тази май се хвана на въдицата. Давай да я караме в банката, – каза Киро.

След известно време една кола спря пред къщата на баба Стана. Възрастната жена ги видя и забърза към колата.

След двадесет минути бяха в банката.

– Забравих пин кода на картата си, – каза смутено баба Стана. – Да отидем до вилата, там в една тетрадка съм го записала.

От вилата, която се намираше на 35 километра от града взе торба пълна с картофи и друга с лук.

– Това сложете в багажника и да вървим, – каза тя на учудените мъже.

– Към банката нали? – захили се единият.

– Не, в къщи, – каза баба Стана. – С картофите няма да ходя в банката, а по пътя да спрем някъде да взема хляб и мляко.

Мъжете се спогледаха. Киро вдигна рамене. Двамата безмълвно се съгласиха. Нали после щеше да им даде парите.

Когато пристигнаха отново пред къщата на баба Стана, там чакаха трима полицаи, които арестуваха измамниците.

– Благодаря, че ме повозихте, момчета, – усмихна им се възрастната жена. – Успях да си платя за апартамента в банката и си взех зеленчуци от вилата.

Двамата арестувани мъже я изгледаха изненадано, ако имаха възможност, щяха да я разкъсат на парчета.
– А, щях да забравя да ви кажа, – погледна ги съчувствено баба Стана, – аз нямам внук.

На тези двамата друг път едва ли ще им дойде на ум да лъжат и заблуждават хората вече.

Александър и Мая седяха на пейката. Сашо бе забелязал, че Мая е тъжна и ѝ предложи да се поразходят, но от ходенето им нищо не излезе.

Мая беше вглъбена в мрачните си мисли и постояно мълчеше. На опитите на Сашо да поговори с нея, тя отговаряше едносрично и отново млъкваше.

Двамата бяха на 18 години и учеха в един и същи клас. Сашо отдавна харесваше Мая, но не смееше да ѝ каже. Когато я видеше тъжна се стараеше да я разсее и развесели.

Накрая Сашо не издържа и каза:

– Мая не мога да те гледам такава посърнала. На мен съвсем не ми е безразлично, как се чувстваш. Искам да си щастлива и да се усмихваш.

Мая въздъхна дълбоко, очите ѝ се премрежиха от сълзи, а думите ѝ потекоха, като голяма река изпълнена с болка и мъка:

– Случайно научих, че баща ми изневерява на майка ми.

Сашо я погледна съчувствено, неговите родители се бяха развели, когато той беше на 10 години. Тогава много тежко го преживя.

– Ако кажа на мама, те ще се разделят, – Мая безпомощно погледна към Сашо. – Какво да правя?

Александър само вдигна рамене, той знаеше, че случаят е безнадежден и обречен на провал.

– Знам, че мъжете понякога изневеряват на жените си …., – Мая едва не се разплака, – но когато става въпрос за майка ми и баща ми, ……това ще нарани мама. А тя е толкова грижовна.

– Майка ми също не можа да го понесе, – сподели Сашо, – дълго след развода я чувах да плаче в спалнята.

– Моят баща е красив мъж – каза Мая – и жените се заглеждат по него.

– Ако само се заглеждат по него, – каза Сашо, – в това няма нищо лошо.

– Скоро, съвсем случайно чух баща ми да си уговаря среща с някоя си Камелия.

– Но това може да е било свързано с работата му, – каза Александър. – Някаква делова среща.

– Ако беше бизнес среща, – ядосано смръщи вежди Мая, – защо ще я нарича „зайче“ и „душичко“?

Сашо не можа да възрази с нищо на това.

– Мисля, че баща ми отдавна изневерява на майка ми, – каза настървено Мая. – Мама цял месец беше в болницата, той е посещаваше там, но вечер се прибираше след полунощ „от работа“.

Мая започна да чертае с обувката си линии пред пейката.

– Съжалявам мама и ненавиждам баща ми за неговото предателство. Ако ѝ кажа, двамата ще се разведат, но ако премълча трудно ще мога да възприема баща си като достоен човек и идеал за мъж. Какво да правя?

Сашо разбираше положението, но не можеше да ѝ даде никакъв съвет.

– Страхувам се, – продължи да излива болката си Мая, – че мама ако узнае за изневярата на баща ми, ще заприлича окончателно на старица. Тя така и не се оправи след операцията.

Мая се разплака. Сашо сложи ръка на рамото ѝ и тихо каза:

– Мая, ти не можеш да им помогнеш, ако сами не се разберат. Каквото и да правиш, всичко зависи от тях двамата. Доколко могат да си простят и да започнат всичко отново без съмнения един спрямо друг.

– Съвсем нищо ли? – Мая го погледна отчаяно в очите.

– Да, – въздъхна тежко Сашо. – Но трябва да внимаваме ние, да не правим така утре, когато имаме свое семейство, дом и деца.

Петя бе млада майка. Въпреки че бе студентка, тя се грижеше за малката си рожба.

Днес денят бе много напрегнат и натоварен. Петя преспа малката и прибяга до близкия ресторант да хапне набързо.

Близо до входа на ресторанта седеше бездомен човек. Той беше отчаян. За малко бе влязъл в заведението, надявайки се някой от хората там да прояви милост към него и да му дадат възможност да се нахрани. Но никой не се бе отзовал към зова за помощ на този  нещастен човек и той излезе отново на улицата.

Петя не можеше да го подмине, тя винаги се стараеше, с каквото може, да помага на такива хора.

Младата жена влезе в ресторанта, купи храна и чай за мъжа и го покани на една маса вътре в заведението.

Мъжът се засрами от младото момиче и отказа, но Петя настоя и той седна да се храни.

– Какво се е случило с вас? Има ли къде да живеете? – Петя се заинтересува искрено от този беден човек.

Мъжът се трогна, никой до сега не бе му обръщал внимание, а тя … такова красиво момиче разговаряше с него.

Тогава той без особена съпротива и разказа живота  си:

– Казвам се Кирил, – започна мъжът разказа си. – Нямам баща, а майка ми скоро почина от рак. Това беше шок за мен. Не можах да се справя с положението и започнах да взимам наркотици. Скоро се оказах на дъното в обществото и хората започнаха да ме третират като боклук ….

Разговаряха дълго време, но младата майка трябваше да върви.

– Извинете ме, но се опасявам, че детето ми вече се е събудило, а у дома няма никой… – И Петя се надигна  да си върви.

– Извинете ме, – каза Кирил, – бихте ли почакали само за няколко секунди?

Петя само кимна с глава и отново седна. Кирил взе една смачкана бележка и бързо написа нещо върху нея. След това я подаде на Петя и каза:

– Извинете ме, за лошия почерк и за това, че ви задържах толкова дълго време. Довиждане.

Мъжът стана и напусна заведението, а Петя пое към дома си. Когато се прибра, тя се сети за бележката и я отвори. Там с разкривени букви пишеше:

„Днес бях решил да сложа край на живота си. Но заради вас сега няма да го направя. Благодаря ви! Вие сте прекрасен човек!“

Оказа се, че един разговор и безплатен обяд съвсем не бяха малко нещо. Ако Петя не се бе отнесла добре с Кирил, той щеше да приключи с живота си.

Времето, което му отдели младата жена показа на изпадналия човек, че в този свят все още има добри хора, а това му даде сили да продължи да живее.

И пролетта се зададе. В различни краища тя се проявява по особен начин. През пролетта настъпват промени и изменения.

Това е като времето, когато искаш да изхвърлиш всичко старо и ненужно, да забравиш за старите обиди и да не обръщаш внимание на неща, които не заслужават изобщо да ги погледнеш.

„Основното нещо си остава климата у дома …“.

Кой създава „лошото време“?

Разбира се , ние, мили жени. От нас зависи, ще бъде ли приятно на другите от семейството у дома или ще предпочетат приятелите, или работата. На жените ѝ е дадено да се грижат за уюта в семейството.

Какво се случва в дома ни, ако всяка сутрин започне със суетене, блъскане в банята, тичане, подгонвате на децата, мъжа си или домашните любимци за нещо дребно? Но така може да мине целия ни ден …

А вечерно време, когато сили ни са близки до нула, трябва да направим още толкова много неща…..

И все още сме живи! По-скоро съществуваме в такъв непоносим режим. Често се сриваме, крещим на децата си, ругаем мъжа си, колегите или продавачите в магазина ….

Уверени ли сте, че така искате да живеете и да се чувствате?

Вие навярно се радвате, когато сутрин всички от дома бързат да напуснат къщата. Но те могат да бързат, защото не искат да слушат вашите викове и да не гледат ядосаното ви лице …

Какво да правим?

Както винаги, нека започнем промяната от себе си.